Янко Гочев: Левски е осъзнал, че русофилството възпитава еничари, предатели от векове за векове, а Русия не прощава тази прозорливост и българщина

По руски сценарий на българския народ се вменява колективна вина за обесването на Дякона.

Фактът, че днес в София ул. ,,Граф Игнатиев“, наречена на човека, отговорен за обесването на Левски, се пресича с бул. ,,Васил Левски“ е гавра с паметта на нашия национален герой и дори предателство към заветите му, казва пред Faktor.bg историкът.

Янко Георгиев Гочев е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части. След “Косовската операция през 1915 г.” този труд е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г. Използвани са автентични български документи, много шокиращи руски (Архив на външната политика на Руската империя, Държавния архив на Руската федерация и други), както и сборници с документи за международните отношения и за политиката на Русия, (“Окупационния фонд за създаване на Руско-Дунавска област”, “Авантюрите на руския царизъм в България” и др.).

Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва специалността “История и география” в Историческия факултет на ВТУ “Св. Кирил и Методий”. През 2005 г. завършва специалността “Право” на Правно-историческия факултет на ЮЗУ “Н. Рилски”. Историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.

Интервю на Стойко Стоянов

Г-н Гочев, пръв изведохте тезата, че Левски е обесен защото е отказал да бъде руски шпионин и всякакъв роб…Посочихте в изследването си и редица доказателства за конкретната роля на руската дипломация и по-специално на граф Игнатиев, който в писмо до княз Горчаков признава за ролята на Русия за обесването на Левски. Защо обаче и историците, и обществото остават глухи за това и сякаш се страхуват да приемат истината и предпочитат да живеем със заблуди около обесването на Апостола?

– Уточнявам, че книгата ми за гибелта на Левски под заглавие ,,Убийството на Левски. Виновниците“ се появи през 2016 г., т.е. вече четири години е на пазара, и в нея за пръв път съм формулирал и обосновал тази научна теза, която и досега не е оборена, а считам, колкото и да звучи нескромно, че е невъзможно да бъде сторено това.

Книгата е опит за осветляване на неизвестното за Апостола и за отхвърляне на някои дълбоко насадени митове, възпроизвеждани от десетилетия с антибългарска цел. Защото Левски е винаги пример за нас и Апостол на българската свобода, а както знаем добре Апостолите никога не умират!

Книгата е правно-историческо изследване, каквито в България поначало са много голяма рядкост. Българските историци в мнозинството не следват такъв подход към проучване на миналото ни, а по отношение на Левски това е задължително, защото в неговия бурен и всецяло отдаден на свободата на България живот, съществува и казусът ,,Левски“. Под този термин разбирам финалната фаза в живота му, свързана с неговото залавяне и анкетиране в София, след което той е пратен на бесилото и обесен. Дебело подчертавам, че Левски никога не е бил съден! Левски е разследван от специална правителствена комисия в София, назначена да проучи случая със заловената турска поща в Арабаконак. След залавянето му в Къкрина Левски е конвоиран до София под въоръжен ескорт от около 200 души турци и е предаден на тази правителствена комисия. Там е подложен на продължителни разпити. Дейността на комисията в най-добрия случай може да бъде наречена следствие, но не и съд. Съдии в тази комисия няма и никога не е имало.

Що се отнася до отговора на втората част на вашия въпрос за мълчанието на историците и обществото ни като цяло, той може да се раздели на две. Една голяма част от обществото ни е заета със своите ежедневни проблеми и не се интересува никак от миналото на България. Витае апатия и пасивност, която се налага като норма на поведение. Липсва активна гражданска позиция. Друга група в обществото ни никак не е заинтересована да научи истината за убийството на Левски. Това е специфична позиция и разбира се личен избор.

На този фон обаче голяма е отговорността на историците, които трябва, а считам, че са и длъжни да обясняват на обществото ни българското историческо минало въпреки пасивността и незаинтересоваността на част от него.

На тема Левски все още има много неща и събития, които са заметени и укрити в продължение на десетилетия. В това отношение историците от официалната школа са в много голям дълг. Те не само са ,,глухи” както вие казвате, а и ,,слепи.“ Тук влияние оказва и инерцията, наследена от комунистическия режим, неговите шаблони, а и доминиращата за съжаление все още комунистическа и русофилска линия в интерпретацията на българското историческо минало, от която трудно се освобождаваме. Тъкмо тази линия е голямата и засега трудно преодолима пречка за осветляване на всички истини около живота и делото Левски, в това число и за поръчковото му убийство без съд и присъда от турците като извършители, в изпълнение на инструкциите на всесилния ,,вицеимператор на Цариград“ генерал Николай Игнатиев (наречен галено Граф!?), който пък от своя страна действа по заповеди от Петербург.

Достоверен ли е все пак образът, който българската историография е наложила за Апостола?

– Книгата ми потвърждава още един факт. Официалната историография доста е творила, за да създаде един изкривен образ на Васил Левски. Има сериозни опити Апостолът на българската свобода да бъде напъхан в определени модели, за да обслужи нечии лични, партийни, користни и дори чужди интереси. В тази връзка са изградени и поддържани цели митове, от които като че ли най-силни са два: митът за нацията предател, която ,,проспала“ мига да спаси заловения от турците свой герой, въпреки ,,малката” му охрана и митът за турския съд над Левски с внушението, че едва ли не той бил справедливо осъден и обесен за ,,престъпленията“ си.

Образът на Левски трябва да бъде изчистен от наслоенията, измислиците, заблудите, митовете и дори калта, която някои се опитват да хвърлят върху него. Българите имат нужда от истинския Васил Левски, от неговите истински думи и дела, от заветите, които ни е оставил този наистина велик Българин.

Левски е удобен да бъде натикан в някакви норми, удобни модели и клишета. Кой има интерес от такъв подход личи от факта, че от многобройните книги, изписани за него никъде не се подчертава истината за неговото отрицателно отношение към политиката на официална Русия. Тази линия се замита и укрива последователно. А факт е, че като най-добър ученик на ,,патриарха на българската революция“ Г. Раковски той е последователен защитник на линията на суверенно българско революционно движение извън хватката на Азиатския департамент. Г. Раковски е родоначалникът на организираното революционно движение за национално освобождение и учител по родолюбие на самия Левски, известен с пламенната си съпротива срещу руската и всякаква чужда вражеска намеса в българските революционни дела.

Успяхте ли да се доберете до нови свидетелства, които потвърждават, че Русия е имала важна роля в елиминирането на Левски като водач на националните ни борби?

– Разбира се. След издаването на книгата в 2016 г. продължих с диренията в тази насока и мога да кажа, че съм достигнал до още документи, както известни на специалисти, но неосветлени или малко осветлени и напълно неизвестни, дори документи с руски произход, които само потвърждават моята теза за пагубната роля на Азиатския департамент в убийството на Левски без съд и присъда.

Почти съм приключил с издаването на още една книга, която този път е посветена на една от най-зловещите личности в българската история-руския посланик в Цариград генерал Николай Игнатиев, наложен погрешно в съзнанието на поколения българи като ,,българофил“ и пропагандиран като такъв неспирно от официална Русия и нейните дипломати и до днес. Предстои, надявам се съвсем скоро още тази година, издаването на отделна книга, в която ще бъдат осветени всички негови антибългарски деяния по време на престоя му в руското посолство в Цариград от 1864г. до 1877г. От нея ще стане ясно, че антибългарската дейността на този руски дипломат, служител на Азиатския департамент на Министерството на външните работи на Руската империя е много по-мащабна и дългогодишна.

Видният руски дипломат и офицер е един от най-големите противници на всякакво свободолюбие по българските земи. Граф Н. Игнатиев никога не е бил българофил! Това дебело трябва да се подчертае и разбере от всички българи. В различни периоди неговата политика е последователно сърбофилска, винаги фанариотска (византийска) и дори туркофилска, но никога не е била пробългарска! Той е едновременно панславист, сърбофил и туркофил, което го превръща в много опасен българофоб. Който не вярва, да чете Записките му, издадени още през 1986 г., но също укривани десетилетия.

Българофобията му личи в неговото участие в елиминирането Левски като водач на БРЦК в България и неговото убийство, което води до пълно подчиняването на революционната организация на антибългарската стратегия на Азиатския департамент по Източния въпрос.

Генерал Н. Игнатиев действа безкомпромисно при всеки опит на българите да създадат свои организации извън влиянието на Азиатския департамент. Руският контрол над българското революционно движение се е осъществявал чрез подкупване, неутрализиране и погубване на отделни личности, но и чрез разтурване на цели организации, опитали да действат без руска опека. Най-малко две от тях са разгромени с активно руско участие и след лична намеса на генерал Н. Игнатиев-ТБЦК на Иван Касабов и БРЦК на Васил Левски.

Васил Левски става жертва на османския държавен терор и на руската антибългарска политика, провеждана умело, със широк замах, но коварно, скрито и подло за българския народ от посланика в Цариград генерал Н. Игнатиев.

Руските специални служби и Азиатския департамент не са били противници на изграждане на тайна българска конспиративна организация, само че са имали едно важно условие: тя да бъде под техен контрол и съответно да изпълнява техните инструкции. А Левски с дейността си им се изплъзва, отделно отказва да се подчини не желае да работи с руски агенти както пише в писмото си до войводата Филип Тотю от 18.04.1871г., и да стане техния човек в българското революционно дело.

Защо Азиатският департамент има интерес Левски да не успее в делото си и да бъде ликвидиран?

– С дейността си като безспорен водач на БРЦК в Българско и с идеологията си той обезсилва двете задължителни предпоставки за бъдещия успешен поход към Цариград и Проливите, който трябва да премине през българските земи под пропагандната форма на ,,освободителна война“, а именно-послушен русофилски народ и революционна организация, зависима от парите и влиянието на официална Русия.

Руското съучастие в убийството на Апостола на българската свобода е доказан факт. Той е, неудобен на Русия с твърдата си решимост да се бори за нея с български сили без руско покровителство и дори срещу него. Самият Левски многократно е демонстрирал своята еманципираност от подобни външни влияния. В кореспонденцията си с Филип Тотю от 18.04.1871 г. на няколко пъти Левски е категоричен, че не трябва да се съобразяваме с руския фактор. Защото Филип Тотю му предлага действия, които са в унисон с руската външна политика. Левски се противопоставя, защото за него е по-важно да се изгради вътрешната комитетска мрежа и да се заложи на българския фактор. Там Левски пише:,, …Брате, ние не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертание. …българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите. … искам да докажа на горните ни родолюбци, че българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, ръцете на които стои българската свобода. “В писмото си до д-р Константин Робев от Охрид от 6.08.1872 г., което е малко известно и също укривано десетилетия наред, дори в наши дни, Левски изрично заявява: ,,От никъде помощ не можем да чакаме, нито пък да желаем, каквото направим, сами да си го направим, така е по-редно и за нази си е…“

През последните години се появиха и други книги, с различни трактовки около обесването на Левски, но всички изследователи подминават ролята на Русия, която със влиянието си над Високата порта е можела поне да го спаси от въжето?

– Това е пак приложение на един погрешен и повърхностен историографски подход в проучването на въпроса и казуса ,,Левски“. И този подход засяга не само живота и дейността на Левски. Българската историография все още не може да се отърси от тежките последици от преврата на 09.09.1944 г., и последвалата съветска окупация, довели до обезличаване и унищожаване фактически на самостоятелната ни история и издигане в култ на нейното руско разбиране и третиране. Науката в случая е в подчиненост на политиката и се следват старите лоши традиции на русофилството. Това е матрицата, зададена и наложена от съветските окупатори на България след 09.09.1944 г., отразено и в някои достъпни документи, например прословутата Инструкция за управлението на окупираните от Съветската армия източноевропейски държави след Втората световна война.

Най-много, което могат да направят казионните историци е да ровят в архивите, само че никога в руските, които остават вечно заключени за нашите изследователи. И няма никакви надежди това неблагоприятно за нас положение да бъде променено.

Тези историци не дават отговори на някои изключително важни въпроси. Гузно и грозно солидарно продължат да не коментират пълното бездействие на генерал Н. Игнатиев по време на анкетата в София срещу Апостола на българската свобода.

А то си има своите обяснения и колкото и да са зловещи българските историци трябва да ги назоват и обясняват на българския народ, който има право да знае истината за своя национален герой.

Истината е, че Левски е бил за Азиатския департамент непоносимо независим българин и след като е неподкупен и непреклонен на руските увещания и въздействия е трябвало да бъде премахнат от пътя на Руската империя към Проливите. Всяка пречка за реализиране на руските имперски интереси на Балканите, особено по линия на балканските освободителни движение, в това число и преди всичко българското, се елиминира. Тази истина не могат да понесат днес многобройните желаещи да говорят за свободата и за иконата Левски от руска гледна точка.

Заблудата, че Русия е направила някаква върховна саможертва за да освободи своите ,,православни“ братя е натикана плътно в главите на по-голямата част от българите. Със сигурност имат вина онези, които сляпо се подават на пропагандата днес и не се и опитват да се информират или най-малкото да поставят под съмнение ,,чистата като сълза“ според русофилите руска имперска политика, и сами се натискат да са роби на ,,освободителите“ си.

Ако наистина бяха толкова чисти и ,,православни“ ръководителите на нашите ,,братя“, Левски щеше да е и техен герой, заради ценностната система, която притежава, и генерал Н. Игнатиев, и императорът щяха най-малкото да направят опит за неговото спасение. Но такъв опит няма.

Има въздействие дори по линията на вицеконсула в Пловдив Н. Геров да не се помага по никакъв начин на всякакви опити за организиране на помощ от страна на българите.

По време на разкритията граф Н. Игнатиев успява да измъкне стари свои агенти като Л. Каравелов, предупреден навреме по руските дипломатически канали, за да се укрие в Сърбия, но не и Левски, който не се ползва с такива привилегии.

Русия е можела да го спаси. Тя обаче никак не желае това. Напротив, стреми се чрез своя посланик да елиминира изцяло великия български революционер.

Левски е бил от малцината прозрели пъкленото дело на Русия и фаталното му отражение далеч в бъдещето. Точно за това Апостолът се оказал много по-опасен за Руската империя, отколкото за властта на султана. Смъртното наказание над Левски е била произнесено в отговор на посегателството му върху старателно култивираното русофилство сред българите! Русофилство, възпитаващо еничари предатели от векове за векове. Левски е осъзнал това и Руската империя не е можела да му прости неговата прозорливост и голяма българщина. Ликвидирането на Апостола е средството, което ще улесни нейната цел освобождение на България, за да я заробва отново и превръща в Задунайска губерния.

С убийството на Левски е отстранено завинаги още едно важно препятствие по пътя на Русия към Цариград и Проливите. Революционното движение на българите е ударено много тежко и изпада в състояние на криза. То е фактически обезглавено с обесването на главния му водач, а това е условие за неговото подчиняване на целите на Руската империя, което българските революционери и най-вече самият Левски не са допускали.

С разгрома на БРЦК генерал Н. Игнатиев постига възвръщане на контрола на Азиатския департамент над българското освободително движение. Убийството на Левски е трагично, но и съдбоносно събитие за целия български народ. Следващата вълна наши революционери дори не се е стремяла към изграждане на постоянна комитетска мрежа по места. Тяхната дейност е била изцяло насочена в съвсем друга посока-създаване на повод за външна военна намеса от страна на Русия.Това личи много добре по време на Източната криза от 1875-1878 г.

Много се мълчи около българите, които участват в нагласения фарс в София, наречен ,,процес“, какво се случва с тях след освобождението? Защо имената им отсъстват от учебниците по история, а вече второ столетие се набива името на поп Кръстьо?

– В Софийската правителствена комисия участват четирима българи – хаджи Иванчо х. Пенчович, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев (Каймакчийски). Включването на българи в комисии, които разследван техни сънародници бунтовници не е прецедент, а по-скоро практика за турската власт.

Комисията, която анкетира Левски и неговите съратници е назначена от правителството, а следователно зависима от него. Няма как да не се съобразява с правителствената политика и разбира се с ,,вицеимператора на Цариград“- генерал Н. Игнатиев.

Ив. х. Пенчович и останалите българи фактически са одобрени за членове от него. Включени са по негово настояване. Целта на тази Игнатиева квота в комисията е обезглавяване на българското националноосвободително движение и подчиняването му на целите на имперската дипломация.

Съдбата на българите, участници в Софийската комисия е различна. Мито Каймакчията е убит от разбойници на връщане от Узунджовския панаир. Пешо Тодоров-Желявеца и Мано Хаджистоянов умират един след друг през 1894 и 1895г.

Най-високопоставен от специалната правителствена комисия остава Ив. х. Пенчович.

Участието му в специалната правителствена комисия е продължение на предишните му прояви в услуга на османската власт. За него е важно е да се знае, че службогонството е винаги доминиращо в поведението му. В името на кариерата си той е готов да служи на всички, както на турците, така и на руснаците, в това число и лично на руския посланик в Цариград.

Той е единственият юрист в комисията, специалист по гражданскоправни науки, завършил във Франция. Ролята му не е била на безгласна буква, както някои ни внушават. Бил е преводач и е разяснявал въпросите, задавани от турските членове на комисията, но също така е оформял и протоколите на комисията, с които тя е завършвала своята работа. За тези протоколи почти никой не споменава, а в тях са заровени много неизвестни факти.

Какви тайни крият тези протоколи?

– Левски е изпратен на бесилото само въз основа на преписи на анкети – разпити и протокол, при това без заверки, подписи и печати! На 14.01.1873 г. в заключителен протокол №15 на комисията е отразено решението за налагане на смъртно наказание на Левски: ,,Дякон Левски е компетентна и централна личност“ в комитетската организация, ,,източник и организатор на замисления бунт.“ Предлага се да бъде осъден на смърт чрез обесване въз основа на чл. 55, ал.1, чл. 56, 66 и чл.174, ал. 2 от Имперския наказателен закон. Отбелязано е, че при определяне на вината му е взето под внимание и обстоятелството, че е извършил убийство в Ловеч, което не е доказано обаче. Важно е да се посочи, че Левски е пратен на бесилото и е обесен без влязла в сила осъдителна присъда, постановена от съд и потвърдена от султана, а поради решение на анкетна правителствена комисия, само въз основа на преписи на анкети-разпити и протокол, при това без заверки, подписи и печати!

Другите членове на комисията българите хаджи Мано Стоянов, Пешо Желявски и Митьо Каймакчийски и турците Мехмед Салих, Садулах Съръ и Дервиш Мустафа заявяват, че обвиненията срещу Левски са несъстоятелни, но пледоарията на юриста х. Ив. х. Пенчович твърди обратното и надделява. Като опитен професионален юрист този скрит съмишленик на генерал Н. Игнатиев формулира и предлага редакцията в заключителния протокол на комисията №15, където се записва, че Левски ,,ще бъде осъден на смърт.“

Оттам нататък съдбата на Левски вече е предопределена. И е въпрос на време да бъде обесен публично без процес и без присъда при това след свръхскоростните действия на османското правителство и султана, които бързат да го убият. Няма друг такъв случай в Османската империя. Допуснат е прецедент, просто защото на комисията, в това число и на председателя й Али Саиб паша, който също е скрит русофил са въздействали ,,отгоре“.

Тезата на Ив. х. Пенчович, изказана по-късно пред д-р Хр. Стамболски е, че Левски е бил неспасяем. Замяна на смърт със заточение или затвор било невъзможно при толкова много свидетели и ,,признание“ от самия Левски. Но това са жалки оправдания, които скриват ролята му в заседанията на специалната комисия и снемат отговорността му. Ив. х. Пенчович лъже, защото Левски по време на разпитите си не е правил никакви самопризнания и не е уличил никого в показанията си. Един юрист, който е участвал в тези разпити би трябвало да знае тези факти. При това комисията не е успяла да събере достатъчно на брой безспорни и годни доказателства, за да обоснове и мотивира смъртно наказание. Затова опитите на Ив. х. Пенчович със задна дата да се оправдае пред приятеля му д-р Хр. Стамболски са неуспешни.

Защитниците на Ив. х. Пенчович пропускат и тайните му връзки в Цариград с генерал Н. Игнатиев, който често е въздействал и влияел и по този начин върху решенията му. Самият Ив. х. Пенчович години по-късно признава това въздействие, като възкликва: ,,Каква стана тя?! На нас графа ни каза, че съдим обикновен крадец, пък то какво било?!“ Това е признание за въздействие върху членовете на комисията и лично върху Ив. х. Пенчович в посока Левски да бъде убит, което и става.

Как се отплаща Русия на българския си слуга след обесването на Дякона?

– Русия винаги щедро се отплаща на своите слуги и агенти. Това е правило в нейната политика.

След Освобождението Ив. х. Пенчович е възнаграден за услугата, която прави на Азиатския департамент да съдейства за убийството на Левски.

За него продължават да се укриват много факти. По стара традиция се посочва неговото туркофилство, което е факт, изобилно документиран в печата на революционната емиграция. Но това, което официалната историография пропуска са тайните му връзки с руското посолство и лично с генерал Н. Игнатиев.

Ив. х. Пенчович успява да се сближи с руския посланик – факт, укрит от русофилите и до днес. Точно в този период, т. е. след убийството на Левски през 1873 г., Ив. х. Пенчович жени дъщеря си Ефросина за личния лекар на граф Н. Игнатиев д-р Константин Бонев, който се намира продължително време в близкото обкръжение на руския генерал посланик. За тясната връзка между Ив. х. Пенчович и руския дипломат говори и русофилът Ст. Заимов в своята книга ,,Миналото“, където пише: ,,във времето на клането в Батак и Цариградската конференция (1876) Пенчович е служил за доносчик (в качеството си на член на турския Държавен съвет) на графа Игнатиева, тогава руски посланик в Цариград, според както сам Пенчович разказа на пишущия тези редове през 1888 г.“

Ив. х. Пенчович е съветник на княз Ал. Дондуков-Корсаков от 1878 г. Влиза в свитата му и както сам казва е длъжен да бъде дори на софрата му. С руски протекции през 1879 г. Ив. х. Пенчович става депутат в Учредителното събрание и подписва на 16.04.1879 г. Търновската конституция.

На 8.05.1879 г. княз Ал. Дондуков-Корсаков издава своя приказ № 33, с който го назначава за върховен съдия, член на първия ВКС от 1880 г. Ив. Х. Пенчович е член на Държавния съвет по време на режима на пълномощията (1881-1883 г.), което още веднъж потвърждава тайните му връзки с руските официални лица и с руската политика. Той е държавен съветник по време на един режим, който дава извънредно много власт на руските генерали, наложили на страната ни Конвенцията за окупационния дълг от 1883 г.

Тайната на неговото дълголетие се оказва развития му инстинкт и умения да служи на силните на деня и на всяка власт. Той е вечният слуга на много господари-турци и руснаци едновременно. Казионните историци не виждат и не обясняват, че кариерата на Ив. х. Пенчович чак до смъртта му през 1894 г. е главоломна, защото е под протекцията на русофилския политически елит на страната, отгледан преди Освобождението, овластен още от Временното руско окупационно управление и използван десетилетия наред след това срещу интересите на България.

Горепосочените факти около живота на Ив.х. Пенчович са известни отдавна, но те продължават да убягват на официалната историография, която постоянно ги замита. Тук пак опираме до подхода на русофилската историография, която предпочита да укрие всички неудобни за нея факти и личности за сметка на изтъкването на други. Точно такъв подход се прилага и в казуса с Левски.

Изследователите се плъзгат дълбоко в любимата си тема за предателството на Левски, като паралелно и започват да вменяват по руски сценарий на българския народ колективна вина за мнимото му бездействие и респективно смърт на неговия национален герой.

Фокусът на повечето изследователи винаги пада върху личността на поп Кръстьо, където има две крайни и непримирими тези, приемащи или отхвърлящи неговото предателство. В споровете „за” и „против” поп Кръстю се влиза в един лабиринт, от който излизане според мен поне към този момент няма. Това се прави също така с цел отвличане от търсене на основния въпрос-кой имаше действително силите и възможностите да спаси Левски? А отговорът е Русия и нейният посланик в Цариград-генерал Н. Игнатиев. Със или без предателство на поп Кръстьо Левски е бил обречен, защото се е конфронтирал пряко с имперските интереси на Русия и е влязъл в руския капан (,,ловушка“)-термин, използван в руската дипломатическата кореспонденция, от който пътят му към бесилото е вече предопределен.

Как оценявате факта, че днес в София ул. ,,Граф Игнатиев“, наречена на човека, отговорен за обесването на Левски, се пресича с бул. ,,Васил Левски“?

– Това е направо една зловеща ирония. Но този факт сякаш демонстрира цялата трагедия в историческото битие на българския народ, който когато е дръзвал да надигне глава, да вземе в свои ръце съдбата си, да се опита да реши в свой интерес важни национални проблеми, винаги е срещал пречки, препятствия, съпротива и нескрита враждебност. преливаща в агресия от страна на руската политика. Няма значение каква е била Русия и кой е управлявал там. Руските управници както императори до 1917 г., така и болшевики след 1917 г. са следвали една официална линия на противопоставяне на българските национални интереси по всички линии.

Средството за осъществяване на тези цели са били русофилите-представители на най-непросветената част от населението на България, които не желаят да прогледнат (подобно например на Иван Вазов или старозагорския митрополит Методий Кусев) и да видят зловещите истини за вечния антибългарски курс на официална Русия, изречени от българските възрожденци и революционери, доказани исторически и потвърдени и в наши дни.

Ако се върнем на темата за Левски, задължително трябва да посочим, че в писменото му наследство няма нито един ред, който да подсказва, че българският Апостол има ,,русофилски“ възгледи. Няма и нито един от съвременниците на Левски, който да му преписва русофилски възгледи, очакване Русия да ни ,,освободи“. Васил Левски като идеолог на националната революция отлично е разбирал, че империите не освобождават, че те затова са империи защото поробват. ,,Тиранофобът“ Захари Стоянов много точно е цитирал думите на Апостола на българската свобода, останали неразбран завет за българите с русофилски разбирания и до днес: ,,Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; а който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство…“

От тази гледна точка такова съжителство на улици, носещи имена на най-великия българин и на неговия палач-руския генерал Н. Игнатиев е не просто ненормално. Става дума за гавра с паметта на нашия национален герой и дори предателство към заветите му. Това показва действително, че руската политика за съжаление все още държи в зловещите си клещи не само българската историография, която няма смелост и решимост да отхвърли наложените по линия на идеологията и политическата конюнктура лъжи и неистини, но и българското общество и политика. Накрая ще цитирам думите на великия ни възрожденец и историограф Захари Стоянов, написани от него в 1886г.: ,,Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше ,,ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градове, украсени с имена ,,Московска“, ,,Александровска“, ,,Аксакова“, ,,Паренсова“, ,,Гуркова“, ,,Славянска“,,,Николаевская“, ,,Невская“ и пр. да блещука и нещо като: ,,6-ий септемврий”, ,,Сливница“, ,,Драгоман“, ,,Батенберг“ и т. н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи… Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (Украйна -б.м.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира… Това правителство (руското-б.м.) иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз-добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!“

Хубаво е българите да четат тези мисли на Захари Стоянов постоянно, да ги осмислят много добре, да не ги забравят никога, за да усетят прозорливостта, решимостта и свбодолюбието на този велик българин и въобще на всички българи в тази възрожденска епоха. Тези изречения са вечно актуални и сякаш са писани днес.

В ден, в който отдаваме почит към живота и делото на Левски, как трябва да преосмислим факта, че страната ни е пълна с паметници, имена на улици и площади, училища и учреждения, които са свързани с имена на руснаци, работили против българския национален интерес?

– За мен това е пряко отражение и на монументалната война, която Русия като наследник на бившия СССР, разпаднал се в 1991г. води системно и последователно срещу българския народ от векове. Тази руска война срещу България е толкова стара, колкото са стари византийските мечти на руските императори за „освобождение“ на Проливите от Османската империя чрез окупация на българските земи. В името на осъществяване на тези агресивни цели векове наред руската имперска политика е унищожавала стари български ръкописи и е фалшифицирала българската история чрез пробутване на нейния русофилски прочит, налагайки го като официална наука. Това е процес, който за съжаление е доста напреднал, като в него участват плеяда от послушни и зависими български историци русофили, а действащи политици дават своята политическа поддръжка.
Монументалната война на Русия се води от векове, но особено силно след Освобождението на България от 1878 г. Тя има две страни: мощна идеологическа пропаганда, която превръща освободителят на руските крепостни селяни роби през 1861 г. император Александър II в „освободител“ и на България (лъжа, в която много българи вярват и до днес!), и мащабно строителство на паметници на „освободители“, в което обслужващата роля на русофилите е особено значима.

В последните десетилетия по цялата територия на България постоянно никнат нови руски и комунистически паметници. Въобще русофилите чупят всякакви рекорди по увековечаване на руски и съветски „герои“ в България. С ускорения им строеж в страната има голяма опасност България да бъде буквално „удавена“ от такива паметници.

Строителството на такива антибългарски паметници е видим израз на войната, която Русия води за паметта на българина много настървено с много пари и лъжи. Средството й е измамата русофилство, което все още е обхванало съзнанието на част от българите.

Проглеждането е бавен и труден процес поради масираната антибългарска пропаганда, в която участват не само казионните историци, но и доста медии. За да се случи това, българите трябва да осъзнаят някои прости истини, които са им завещали техните велики предшественици.

Още през 1906г. големият българин от Ресен, Македония и автор на Строители на съвременна България“ Симеон Радев казва по адрес на русофилите следното: „За забелязване е, че когато се касае за руския престиж в България, нашите русофили са много по-непримирими, нежели самото руско правителство. Това се дължи, разбира се, главно на факта, че те са тук, в България паразити на руския престиж, с който тъй много злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но често пъти тяхната цинична защита на руските интереси се дължи на невежество.“

Изключително прав е големият български историк, дипломат и публицист, който преди повече от век изтъква слугинажа и невежеството на русофилите, впрегнати от Русия в нейната антибългарска държавна политика. Този слугинаж намира израз в строителството на подобни паметници и кръщаването на български улици и площади, училища и учреждения, свързани с имена на руснаци, работили против българския национален интерес.

Борбата за паметта на българите обаче продължава и нашето оръжие е истината, до която са достигнали великите ни възрожденци и национални герои като Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, останали и до днес непоклатими стожери на българщина и на българска държавна политика под лозунга ,,България за себе си“.

В тази връзка ще цитирам още един завет на Захари Стоянов: ,,Обстоятелствата са такива, щото дълго време още в България ще да съществуват две партии само: българска патриотическа и руска предайническа… Всичко честно и патриотично трябва да се изправи под свещения байрак на българската партия, а останалата смет позорно трябва да си потърси прилично място под знамето на народните изверги, под десницата на чуждия и мракобесен душманин“.

Източник: Faktor.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme