Фотоизмама, захранила с кондензирано мече мляко предстоящите ни робства

Димитър Бочев

                             „Доброволните роби правят повече тирани,
                              отколкото тираните – роби.”
                                                                                 Оноре Мирабо

Тези дни моят стар боен другар от горещите фронтове на Студената война Косьо Мишев публикува в социалните мрежи един фото-фейк. Че какво пък толкова – ще рече свикналият на всякакви салтанати читател. Фейкове днес се произвеждат денонощно на конвеир – както по света, така и у нас. Ден след ден информационното съдържание дори на сериозните ни новинарски емисии става безпомощна жертва на този неудържим наплив от сензации и екшън. Че е така, така е. Но издиреният в архива от Косьо фейк е специален в много отношения. Да го поразгледаме от всички страни.

И така, фалшивата снимка е от средата на 70-те. И тогава значи е имало фейкове, макар и да не са се казвали така и макар да са били далеч по-редки. Впрочем, май и по-редки не са били на родна земя – били са дори несравнимо по-чести. Колкото и лъжовни сензации да произвежда демокрацията ни днес,

вчерашните лъжи на партийната идеологическа пропаганда са ненадминати,

те не знаят брой и мярка. Едно е да се лъже и мами самодейно и на ишлеме, друго е лъжата да бъде общодържавна политика. В онези времена на развит и какъв ли още не социализъм всичко – и мизерстващият Запад, и благоденстващият и преуспяващ по всички мирни и бойни фронтове Съветски съюз, и безкористната и братска българо-съветска дружба, и изобилието от духовни и материални блага под слънцето на мира и социализма – си беше стопроцентов фейк. Освен това днешните фейкове са поне разпознаваеми – така, както набитото око на вещия в тази деликатна материя Косьо Мишев ги разпознава и разобличава. Докато, охранявани от всемогъщата Народна милиция, фейковете на тоталитаризма бяха неуязвими за критичен анализ – тяхното разобличаване можеше да ти докара (и ти докарваше) я уволнение от работа, я изключване от университета, я другарски отечественофронтовски съд, я въдворяване на местожителство, я Белене, я всичко това накуп. А днес си ги разобличаваме с безгрижието, с което измамниците и авторите им ги обнародват в медиите. А не ще и дума, че, морално погледнато, това е крачка напред – всяка разобличена измама е една възродена истина.

byala_mechka_sssr_resized

А сега да потеглим от размисъла към сюжета. Фотофейкът, който обсъждам, изобразява заснежен Сибир. Свили са такива невиждани и нечувани студове – разказва придружаващият текст, че дори полярните (не политическите и московските, а истинските, природните, белите) мечки гладуват и страдат. Кой мислите ги спасява от грозящата ги снежна и гладна смърт? Познахте – новият творец на благата, доблестният съветски човек от снимката. Фотографията показва как той великодушно подава на гладуващата и студуваща бяла мечка консерва кондензирано мляко. Мечката го поема в протегната лапа с благодарност, а аз се питам дали е имала и отварачка да си го отвори. При това мечката е майка – разбрало благородния жест на благородния съветски гражданин, признателното ѝ мече е прегърнало крака му. Човеколюбиво, природолюбиво и трогателно до сълзи!

Всъщност, позамисли ли се човек, по-логично би било потърпевшата мечка да посегне не към щедро поднесената ѝ консерва кондензирано мляко, а към плътта на дарителя – месото, пък макар и човешко, за нея открай време е за предпочитане, докато на кондензирано мляко в сибирската пустош тя едва ли е попадала. А дори и всеки лаик като мен знае, че такава затрогваща дружба между звяр и хомо сапиенс, особено ако звярът е изгладнял родител на малки, е немислима. Но като погледне човек, то и

целият соцлагер е абсурден, ирационален и немислим,

пък си съществуваше (не само като фамозната фотография) черно на бяло десетилетие след десетилетие цели поколения наред. Няма що – миналият век бе уникален, век на немислими действителности и на нереални реалности – и нацизмът, и комунизмът го илюстрират с еднаква убедителност.

Да се върнем обаче към заснетия сюжет и да го поразбутаме. След като подобни фотоизмами станаха ежедневие, с какво тази е така забележителна? Първо, защото е ветеран от епохата, когато гледахме и документирахме действителността през обектива само на съветски фотоапарати – други нямаше. Второ, защото снимката е възродена чак от средата на 70-те, при това възродена е не като ирония – фотографът (някой си Николай Мачулак – иди го търси из Сибир – предупреждава Косьо) цели да ни пробута измамата като действителност. Трето, тази скалъпена снимка е изровена от архива и актуализирана за, казано на ленински език, конкретните нужди на конкретния исторически момент, от наш сънародник и съвременник с претенции за гражданственост. А на фона на тези неумолими даденост играта загрубява – целият сценарий понамирисва вече на вехта идеологическа пропаганда, реанимирана за нуждите на новото време от някой полезен (по ленински полезен) идиот.

Рискувам да ме обвините в преднамереност и конспиративно мислене, но зад светлините и сенките на тази чернобяла фотография аз съзирам

дългата ръка на българо-съветската дружба,

прераснала с времето в условията на демокрацията в едно (анти)национално русофилство – колкото масово, толкова и пагубно за националните ни интереси. Съветчикът спасител „во глубине сибирских руд” (Пушкин) е въплъщение на православните славянски братя-освободители – от една страна – и олицетворение на братската и безкористна българо-съветска дружба – от друга. Така освободителите ни стават двойни. А аз си мисля за Георги Марков, който казваше, че много уважава турците, защото те никога не са претендирали, че са ни освобождавали. Докато двойното освобождение на Кремъл по-скоро двойно заробване наподобява. Едно безпощадно вчерашно заробване, което съдържа потенциала да се превърне и в днешно, и в утрешно, и във вечно. При това не срещу нашата национална съпротива, а с нашата съзнателна и неосъзната национална подкрепа, обезпечавана, видите ли, в името на родолюбието. И това е най-печалното. Когато един народ бъде заробен от външна сила, надежда все още има – надеждата е той самият, неговата настояща и предстояща съпротива. Когато обаче робството е вътрешна потребност, когато извира то от дебрите на душата народна, спасение вече няма – тогава

робията се превръща по оруелски в участ,

в собствен национален избор и в собствено национално проклятие. Проклятие, безсмъртно като българо-съветската дружба – едно безсмъртие на лъжата и злото, безсмъртие, пристигнало до съвремието ни от лабиринта на вековете. И, както подсказва и споменатата фотоизмама, запътило се напред към вековете, към биографиите на нашите потомци.

Както виждате – фейк до фейк. Фейкове комунистически, фейкове посткомунистически и неокомунистически, фейкове съветски, фейкове просъветски, фейкове, разчистващи образ по образ и дума по дума на родна земя почвата за онзи вездесъщ и ненаситен монархически и болшевишки великоруски империализъм, от който ние, българите, сме си патили исторически като никой друг народ. Много сме си патили, а малко сме научили от патилата си. Тази ни неученолюбивост съдържа в плътта си зародиша на нови, на предстоящи национални злополучия. Които несъмнено някой предприемчив бъдещ фотограф ще изобрази и гримира на плаката си като победи. След което някой негов не по-малко предприемчив приемник, някой безсмъртен наследник, някой кремълец с българско гражданство и с небългарско съзнание ще поеме историческата щафета, ще възроди щрих по щрих фамозната фотография. Не от зла воля, а за да подхрани с кондензирано мляко бъдещите ни робства. Които, ако съдим по щедростта на благородния съветски човек от снимката на Николай Мачулак (иди го търси из Сибир!), предстоят със сигурност.

Източник: Faktor.bg

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme