Защо Румен Радев погази завета на Левски: „работим изцяло български и не искаме да се водим по никого извън Българско”

Д-р Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

Дойде ли годишнина от рождението или гибелта на Васил Левски, от десетилетия сме свидетели на политическа злоупотреба с неговото име, документално наследство, дейност, залавяне, съдене и обесване. Заели позата на национални ментори, случайни личности с властови позиции си присвояват правото да говорят на нацията от името на Апостола, да ругаят сънародниците си и да ги учат на морал – самите те безкрайно далече от неговата висока нравственост и принципност. Заради свои нечистоплътни цели и движени от користни сметки те без всякакъв срам като някакъв deus ex machina разрешават в угода и в интерес на чужда държава всякакви премълчавани, оспорвани, изкривявани истини. Заели позата на безгрешници, те сипят огън и жупел върху политическите си противници, както и върху всички българи, обинявайки ги в предателство спрямо делото и заветите на Дякона Левски! Би било донякъде комично, ако самите тези ментори не бяха пълно отрицание на всичко, което олицетворява за поколения българи онзи син на Карлово,

почитан като светец и образец за подражание

Защото ако Левски е формулирал най-пълно непостигнатия и погребан завинаги през 1878 година национален идеал, то самият той е олицетворение на идеалния българин!

Най-пресните примери ни даде през 2019 г. президентът на РБългария Румен Радев в двете си слова, произнесени съответно на 19 февруари пред паметника на Левски в София и на 18 юли на тържествата в Карлово. Няма да коментирам шаблон от кои времена са думите му, че „на тази дата се явяваме на символичен рапорт пред паметника на Апостола. За да му кажем какво става с неговата и нашата България. Какво става с чистата и святата република?” Да „рапортуваме”, а не да отдадем почит към паметта на пожертвалия младостта и живота си карловец за пробуждането и осъзнаването на предците ни. Свикнал да рапортува на своите началници как е изпълнил техните заповеди, о.з. генералът от авиацията нещо не беше улучил мястото за рапорта си. „Работим изцяло български и не искаме да се водим по никого извън Българско“, заявява Левски. Но така ли е днес?” – пита риторично президентът, забравяйки, че той самият беше посочен за високия пост от генерала от КГБ Леонид Решетников, по чието нареждане председателката на русофилската партия на социалистите, състояща се от носталгици по времето на СССР и световния комунизъм, го издигна за кандидат-президент. Колко струват тогава приказките на действащия президент? Не се ли отнася до него самия въпросът, който задава: „Но така ли е днес?”. Не е ли неговото присъствие в коридорите на властта отрицание на мисълта на Левски, че

„работим изцяло български и не искаме да се водим по никого извън Българско”?!

Помним как след тържествата на връх Свети Никола през август 2018 г. полковникът от КГБ Владимир Гундяев, по съвместителство и патриарх на Руската православна църква под името Кирил Московски, на свикан от него брифинг скастри по безпрецедентен начин българския президент, защото бил си позволил в своята реч да спомене освен загиналите в боевете при Шипка руски солдати, още и жертвите сред украинци, румънци, финландци, чиито земи е завладяла Руската империя след поредица агресивни войни и ги е превърнала в роби на помешчиците и висшия православен клир. Смелият в приказките си срещу своите политически противници „обединител на нацията”, по презумпция изразител на нейната воля и на нейните идеали, мълча тогава като наказан ученик и накара всички почтени българи да се срамуват. На тазгодишните тържества на връх Свети Никола същият „работник”, работещ „изцяло български”, беше си научил урока, вбит в генералската му глава от по-големия началник – руския полковник Гундяев, та спомена като жертви руските солдати и смотолеви за още някакви народности, участвали в защитата на прохода. Поне не повтори мита за пролятата кръв на „200 хиляди руски солдати” – лъжа, с която повече от 30 години след разобличаването ѝ, при това от професори комунисти, каквито бяха историците Константин Косев и Стефан Дойнов, продължават да тровят съзнанието на подрастващите представителите на петата колона на Русия у нас.

„В бляновете си великият карловец вижда как хората ще избират свободно своите управници и в тази нова България „всичко ще зависи от вишегласието“. Днес и това право е обект на посегателства” – заяви в мрачната февруарски вечер пред паметника на Левски в София Р. Радев. И как това негово твърдение кореспондира с факта, че 60 на сто от гласувалите на изборите за президент дадоха гласа си за него? Ако върху правото „на вишегласие” беше посегнато, то нямаше днес все повече българи да се чудят защо толкова много хора можаха да станат жертви на заслепение и да дадат гласа си за човек, който говори и действа на практика срещу евроатлантическия избор на България, който навсякъде – у нас и в чужбина – гръмогласно настоява за сваляне на санкциите срещу Русия, наложени заради анексирането на Крим и агресията срещу Украйна, срещу Грузия… Човек, който с уронваща престижа на институцията „президент” настойчивост лобираше за определен вид бойни самолети, произведени от държава, която не е член на НАТО и чиито самолети са съвместими с руските бойни самолети. Настойчивост, пораждаща силно съмнение в качествата му на експерт, както и в чистотата на неговите намерения. Всичко това логично предизвиква въпроса:

за българските интереси ли работи Румен Радев;

наистина ли не се води в своята политика по „никого извън Българско”? Какво общо има той с идеите и заветите на Левски, та ги скверни, използвайки ги за користните си цели?

Във високопарния стил на комунистическите агитатори президентът заяви и на тържествата в Карлово на 18 юли 2019 г. че Левски е „нашият застъпник пред времето и нашият съдник пред историята”. Че Левски бил определил бъдещата държава като Храм. „Днес този Храм е оплячкосан” – продължи с назидателен даскалски тон президентът. В словото му през февруари „храмът” беше „запусната черква”. „Демократската република” пък била превърната „в декор, зад който похитителите безчинстват”. Защо не намери доблест да каже кои са тези „похитители” на „демократската република” и в какво се изразяват техните безчинства? Може би в това, че не купиха шведски самолети „Грипен”, а американски? Може би в това, че се солидаризират с останалите наши партньори от Европейския съюз по отношение на санкциите срещу Русия? Всеки непредубеден слушател би отнесъл към самия Р. Радев думите, които той отправи към политическите си опоненти, че били чистели съвестта си с по някой цитат от Левски! Някои вярвали, че няма да им се държи сметка за безчинствата. Други пък не вярвали, че „с дружни усилия можем да променим съдбата си”. Нима не разбира господин Президентът, че говори не като държавен глава на България, а като политик в опозиция, призоваващ към насилствено сваляне на законно избрано, легитимно българско правителство?

Подобно на комунистическите манипулатори, които десетилетия обработваха и продължават да обработват поколения българи в духа на себепрезрение и с представата, че сме народ от предатели и недостойни да се наричаме свободни, че сме навеки задължени за някакво митично освобождение в поредната руско-турска война от 1877-1878 г., настоящият президент използва чистия образ на Левски, за да хвърли кал върху политическите си противници: „От Дякона не ни останаха много записани думи. Но и те са достатъчни, за да разберем какво мисли той за нашето време. В републиката, пише Апостолът, „всекиму ще се държи сметка за делата“. Така ли е днес?” – пита Р. Радев.

Кощунство е името, идеите, смъртта на Васил Левски да се употребяват непрекъснато от всякакви бързопреходни фигури в политиката и особено от прононсирани слуги на Руската империя и нейната наследница Руската федерация, като аргументи в споровете им. Не е случайно, че една от най-заслужилите изследователки на делото на Васил Левски Кирила Възвъзова-Каратеодорова, посветила живота и научната си кариера за изучаване и публикуване на неговото документално наследство, през 2000 г. пише в тогавашен всекидневник: „Махнете от стените на своите кабинети лика на най-чистия, най-българския светец, защото днес говорите едно, а утре – друго”. Но те, политиците, не ги махат! Портретите на Левски и извадените от контекста негови думи са пудрата и червилото, с които

прикриват моралната си сипаница

Защото, макар Апостолът на свободата да е нашият национален и личностен идеал, нищо от неговите завети не сме осъществили през изминалите над век и половина от гибелта му. Неговите гениални прозрения за незавидната, печална българска участ, ако получим свободата си чрез чужда намеса и сила не са опровергани от историята, нито са се обезсмислили от времето. Гърмежите и огънят на поредната руско-турска война от 1877-1878 г. заглушават неговото предупреждение, изречено по различни поводи и фиксирано в редица писма, документи и спомени на близките му съратници, че не трябва да търсим и да се осланяме на чужда помощ, на помощ отвън – било то от Сърбия или от Русия, защото който ни освободи, той ще ни и пороби отново. След нейния край обаче и последвалата руска окупация, след руското противопоставяне на обединението между Княжество България и Източна Румелия, след като Русия подтиква сръбския крал Милан да нападне останалата без кадрови офицери българска войска, предупрежденията на Апостола добиват плът и мнозина разбират какво е имал предвид с думите си, че „златната свобода” българите трябва да постигнат сами, със собствени сили, а „който днес не желае да бъде свободен, той не е българин и не е човек”.

С какви очи разни гледащи все на североизток преходни политици, мимолетни лица, говорят за Апостола на свободата и за неговите уроци? Няма съмнение, че те не познават истинския Васил Левски, не познават нито съдържанието, нито смисъла на идеологията му, а само повтарят старите комунистически фалшификации, папагалски цитират няколко превърнали се в шаблони от дългогодишна злоупотреба извадени от контекста негови думи, пренебрегвайки онази част, съставяща фундамента на величавото му дело. На отровените от съветски интернационализъм, болшевизъм, русофилство и панславизъм съвременници трябва непрекъснато да се напомня, че Левски, подобно на Раковски и Неофит Бозвели преди това, винаги е предупреждавал да пазим народното дело от попълзновенията на Русия, от нейните мечешки лапи. Но днешните бързопреходни политици, клели се като офицери да служат вярно и до гроб за световното възтържествуване на социализма и на СССР като гарант за това тържество, не само не се интересуват от идеите на Левски, от неговите последователни действия и предупреждения, но практически, говорейки от висотата на временните си постове, се гаврят с този, чийто образ държат като икона в кабинетите си.

За съотечествениците си Левски има ясно предначертание – като изградят своя нелегална, паралелна държава в недрата на Османската империя, като се приготвят и четирите краища на България за революция, със собствени сили да отхвърлят османската власт и да тръгнат редом с другите европейски народи. Но не като плачат пред залостените им порти, а като докажат, че принадлежат на достатъчно зрял и с достойнство народ, който не се бои от работа – и когато се бори за независимостта си, и когато заляга за просперитета си. Сочи и средството, чрез което това е възможно. Към сънародниците си той се обръща с думите: „Братя, възобновяването на нашата славна държава, отърваването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило Отечество България, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили”. Тази задружност обаче не включва „черните души”, големите богаташи, които, от Букурещ или от Одеса, непрекъснато работят срещу „лудите глави” и прокарват политиката на Руската империя. Към тях той се обръща с думите: „Чакахме ви да усетите горещите сълзи на бедния ни народ, който е вече в крайно тегло, но не! Вие му пиете още кръвта…”

Нито за миг Левски не се поколебава в разбирането си, че националната революция е възможно и трябва да се обяви едва тогава и само тогава, когато изгледите за нейния успех са най-големи. Когато най-широки кръгове от българското общество ще са готови за борба, когато не само умствено, но и материално подготовката е във фаза, гарантираща постигането на заветната цел – освобождението със собствени сили! Левски вярва в дремещите сили на българите, докато други обикалят княжески и царски дворове, коленичат и молят пари, оръжие и военна намеса. Той не се колебае да противоречи нито на легендарния войвода Панайот Хитов, чийто байрактар е бил през 1867 г., нито на авторитетния сред емиграцията Любен Каравелов. Свързани със Сърбия и с Русия, подпомагани материално от руското императорско правителство чрез одеските българи, те многократно оспорват методите на Левски за работа във вътрешността на българските земи, препоръчват му хора, които застрашават общото дело или го тласкат в

угодна за чужди интереси посока

Въпреки усилията си да убеди революционно настроените емигранти в Румъния да не му пречат, а да го поддържат в скиталчеството му из Българско, особена поддръжка от Каравелов той не получава. Няма да я получи и по-късно, когато сърбинът Общи, заловен от османските власти, издава наред – в пълно противоречие на клетвените думи, които не е сигурно дали е произнесъл и пред кого, но които останалите участници в обира са изрекли пред Евангелието и камата. Каравелов не го поддържа, защото познава мнението му, че

… от никоя страна за нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим

Всичко се състои според нас в нашите задружни сили”, докато той непрекъснато моли за материална помощ и получава такава ту от Сърбия, ту от Русия. А който плаща, той поръчва музиката, тоест революционното движение по този начин се поставя в зависимост от чужда държава и е направлявано в интерес на чужди политически интереси, а не на българските. На Панайот Хитов през май 1871 г. Апостолът недвусмислено заявява, че никой отвън не може да диктува кога е дошло времето за голямото дело, защото тези, които работят вътре в страната, познават и хората, и условията, и подготовката, защото „времето е в нас и ний сме във времето, то нас обръща и ний него обръщаме”.

Особено трагично – и в личен, и в национален план – се оказва налагането на явилия се сякаш от нищото тъмен субект Димитър Общи за помощник на Левски. Колко далече е отишъл в прозренията си Дяконът подсказват няколко реда от писмото му до Каравелов, писано на 25 август 1872 година: „Байо, да ти кажа една като сто! Всичките неразбории, зависти, укори, които произлизат повечето от глупостта, са причина за разделянето на един народ на части и не остана нищо… не трябва да давате подпора на глупци, а да ме поддържате”. За същото говорят и онези редове от негово писмо до Филип Тотю, писано на 18 април 1871 г.: „… българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите… То не ни е засега работата да говорим, а искам да докажа на горните родолюбци, че българите, ако се бяха повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека отсвирюва България чак до един век още. С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то /1869 г./, единият препоръчан от одеските българи за добър помощник. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”. Пред следствената комисия в София изрича: „Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ”.

„Докато се не видим, че можеме самички си изтъчем платното, няма да се дава глас за въстание!” – пише той до революционния комитет в Ловеч на 12 декември 1872 година! В същото време Любен Каравелов от Букурещ в две писма до Левски, от 30 октомври и от 1 ноември, настоява веднага да се обяви въстание: „Брате В. – пише председателят на БРЦК. – По-преди ви писахме и подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ви обаждаме, че обстоятелствата изискват без друго кураж от нашата страна и подигане на революцията… И надяваме се от Сърбия и Черна гора за помощ.” А „обстоятелствата” са самоволно направеният обир на хазната в Арабаконашкия проход, извършен въпреки становището на Апостола, че това не трябва да се прави! Каравелов обаче изисква от Левски да спаси Общи и останалите авантюристи, повлекли се по ума на самозабравилия се „помагач”.

Замислената и подготвяна от Васил Левски народна революция със собствени средства бърка най-много на империалистическите попълзновения на Русия, прицелила се отдавна в Проливите и в завладяването на Цариград. Затова нейни агенти всячески пречат на работата на Апостола. По петите му ходят руски храненици като Зечо Стефанович, с когото се засича в края на 1869 г. в Цариград, а през пролетта на 1870 г. в Букурещ и когото натиря „отгдето е дошъл”. Всяка негова крачка непрекъснато следи и руският консул в Пловдив Найден Геров, който го познава от 1864 година. За ставащото след Арабаконашкото „приключение” на Димитър Общи и залавянето на Левски той редовно докладва на руския посланик в Османската империя граф Н. П. Игнатиев, наричан „вицеимператорът на Цариград”, за да съобразява руската политика с конкретните обстоятелства. Всъщност именно

граф Игнатиев праща Левски на бесилото

Толкова бил влязъл под кожата на висшите турски сановници, че успява да убеди султана и великия везир да не раздухват случая и следствената комисия да привърши работата си в София, а не ръководителят на революционната организация да бъде съден в Русе или пък в Цариград. Игнатиев диктува и поведението на комисарите при следствието в София. В заговора срещу Левски са и онези от Добродетелната дружина, покорно изпълняващи всеки каприз на руския император. На 2 декември 1872 г., броени дни преди залавянето на Апостола в Къкринското ханче, Найден Геров, редовно осведомяващ за всичко Игнатиев, пише и на Евлоги Георгиев: „Всичко това /тоест комитетското дело – В. Р./ е работа на бивший Дякон Василий Лъвский, карловец, който 3-4 годин ходи из България да проповядува, че уж има някакъв комитет, който приготовлява освобождението на българите и е излъгал мнозина да му се поведят”.

Постигнал своята цел с помощта, трябва да признаем, и на слепи русофили-българи, Н. П. Игнатиев докладва:

„Пера, 18/30 януари 1873.
Господин Канцлер,
Както известява нашият Генерален консул в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение. Изпратената от Цариград Следствена комисия е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук.

Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор.

Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото.

Имам чест да съм с най-дълбоко уважение Господин Канцлер, на Ваше Височество, най-смирен и най-покорен слуга
Н. Игнатиев”

Като прогорен с желязо кръст ляга върху населяваната от българи земя

сянката на бесилото, върху което увисва Апостолът

Неговата изпепеляваща светлина бележи най-високата точка, до която се беше домогвал народностният Дух.
И сто пъти да препрочете човек скромното писмовно наследство на Апостола, все ще се удиви колко важни са предупрежденията му и как нито едно от тях не е било чуто! Колко моралистична е философията му, макар да проповядва революция, тоест употребата на сила. Колко нравствена чистота и душевна сила притежава, макар опасностите да са го дебнали на всяка крачка. Как тази сила му дава хладнокръвие и съобразителност и при най-драматични обстоятелства. Моралът му, въпреки някои интелигентски напъни постъпките на Дякона да бъдат снизени до разбираемото, обикновеното, обяснимото, е безукорен. Две страсти е имал в живота си: свободата на Отечеството и старите народни песни. Всъщност, тя е една, всеобемаща страст – към славното минало на своя народ, към трагичната му участ и към жадуваното му бъдеще.Трудно в нашата многовековна история ще открием подобно

всеотдайно, жертвено служене на един национален идеал

А такава въпиеща нужда имаме от мъж скромен, всеотдаен, жертвоготовен, бистър като око, презрял изгодата заради нещо по-значимо, по-велико от собственото си добруване! Човек, за когото донякъде бихме могли да отнесем думите на Левски, че за него „няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение”; че „чисто народният мъж дава всичко, па и себе си жертва” в името на националния идеал…

Колкото и десетилетия да изминат от неговата гибел, колкото и да изкористяват неговите думи разни самозванци, те няма да хвърлят и едно петънце върху образа му, така вярно и емоционално пресъздаден от Иван Вазов: „Васил Левски наумява сподвижниците на първото християнство, народът го наричаше „Апостолът”. Никога прозвище по-вярно не се е давало: апостол по посланието си и по фактическата вяра в бога си – свободата на България, – той наумява Христовите ученици и по образа на живота си, по трезвеността, по чистотата на нравите си…Левски не е пил, не е пушил, не е усвоил чуждо нещо; скитник вечен, вагабонтин, голак, често гладен – той е умял да бъде вплощение на идеална честност”.

Крайно време е да оставим най-после костите и Духа на Васил Левски на мира и да спрем практиката всякакви недостойни хора във властта да си правят реклама с неговото име и да сквернят с лицемерните си приказки паметта му! Кирила Възвъзова-Каратеодорова в редактирания от нея през 1987 г. том „Левски във времето” казва: „Всяко наше връщане към Апостола е равнозначно на свещенодействие”! А може да се свещенодейства само с чисти ръце! С чист ум и с чисти помисли. Нека в дните за всенародна почит – датите на неговото рождение и на неговата гибел – да чуваме не празни речи, а вдъхновените думи на Иван Вазов за онзи, чието бесило виси със страшна сила там, в Софийското поле. Нека да чуваме спомените на неговите съратници, да слушаме любимите му народни песни, да притихнем от вълнение с църковните песнопения, които често подлавял в манастирски черкви.

Не да ставаме участници в словоблудие, а да свещенодействаме, както заслужава пророкът, за чието историческо пророчество българите останаха глухи и слепи.

Faktor.bg

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme