По поръчка на московските болшевики безродници убиват Старио

Войводата Тодор Александров

Станислав Станев

31 август е тъжна за българската история дата, както е 18 февруари (смъртта на Левски). В последния ден на месец август 1924 година българщината губи един от своите най-велики герои.

Тодор Александров Попорушев е роден в Ново село, махала на будния някога град Щип, дал на България много велики учени, военачалници, войводи, учители… Присъединил се към Организацията в края на 19 век, той ѝ остава верен до края на живота си. Включва се във всички войни за национално обединение и взема дейно участие в разгрома на враговете на България.

След краха, настъпил в края на Първата световна война, когато всички са обезверени, а унинието е повсеместно, Тодор Александров успява не просто да се пребори с него, но възстановява Организацията и за кратко време тя възвръща мощта си и се превръща в

незаобиколим фактор на Балканите

и защитник на угнетените българи.

През 1924 г. ВМРО е в деликатна ситуация и макар и с нежелание, Тодор Александров приема да проведе разговори с Коминтерна. След трезв анализ на ситуацията, обаче вижда, че това не само че няма да помогне на Каузата, на която е отдал живота си, но може да се окаже пагубно за нея. Тъй като междувременно Петър Чаулев е подписал Майския манифест от негово име (въпреки че изрично е инструктиран да не бърза), Тодор Александров категорично заявява, че няма да подкрепи идеята, а ще продължи да води борбата по начина, който той намира за правилен. Така Старио, както бива наричан уважително от своите другари, въпреки че не е бил много възрастен, успява да спаси организацията. Това обае му спечелва могъщ враг. Комунистическия интернационал е успял да съблазни немалко дейци на Организацията, а категоричната позиция на Александров представлява

тежък удар

върху пъклените планове на Коминтерна. На 31 август 1924 г., в присъствието на някогашния герой и впоследствие симпатизант на Коминтерна, Александър Протогеров, Старио е подло застрелян в гръб. Физическите убийци са двама ренегати – Щерю Влахов и Динчо Вретенаров, които скоро получават възмездие.

След 09.09.1944 г. Новата, „народна“ власт поругава гроба на героя, намиращ се край параклиса „Свети Илия“. Надгробният паметник на Тодор Александров е изкъртен и хвърлен в пропастта.

След демократичните промени плочите на Старио и на телохранителя му Панзо Зафиров, убит с него, са извадени с въжета и са върнати на местата им.

todor_aleksandrov2_resized

Личността на Александров е толкова значима, че посткоминтерновските настроения в Македония търсят начин да я „усвоят“ за себе си. Но категоричността на неговата позиция приживе е непоклатима:

“Аз съм оръдие само на идеята за освобождението на Македония и обединението на българския народ. Това съм го доказал с целия си живот, като съм пожертвал за тази идея всичко освен живота ми, който случайно е оцелял.”

Забранен за почит в България, Тодор Александров получава своето

признание и от Енциклопедия „Британика“:

„Александров в продължение на много години бе некоронованият крал на българите-македонци, които го почти боготворяха. В народната памет Тодор Александров е възприет като Последният цар на планините.“

Днес името на Старио започва да се появява в учебниците по история, но няколко поколения не знаят за него, защото са учени да се кланят на чужди герои.

Faktor.bg

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme