Михаил Вешим: Сигурен съм, че русофилите ни си мечтаят за нов ГУЛАГ, в който да затворят всички различно мислещи

Днес Ганювците са безброй, имаме си и буля Ганювица, и лейди Гана, но нямаме Алеко

На Радев много му личи, че е военен – липсват му чувство за хумор и въображение, казва пред Faktor.bg главният редактор на в. „Стършел“

Интервю на Васил Василев

– Г-н Вешим, как би изглеждало в карикатура българското общество днес и с какви сюжети ще се различава отпреди 100 г., например?

– Карикатурният образ ще е един и същ – и днес, както преди сто и повече години, добре познатият ни Бай Ганю ще е главното действащо лице. Само, че сега, освен в ролите, описани от класика Алеко – как прави избори, как списва вестник, ще е в нови проявления – Ганю прокурор, банкер, културен деец или депутат от комисията за култура. Има още много нови роли за бай ви Ганю – шофьор, хотелиер, концесионер на плажа. Или собственик на футболен отбор, пък защо не и футболист със световна слава. Бай Ганю е облякъл даже лекарска престилка и е преметнал на врата си стетоскоп – прави прегледи в частния си кабинет по морето. Чухте сигурно за последния му „подвиг”: на един южноафрикански турист нашият д-р Ганю му взел 540 лева, за да му промие ухото… Щом Ганю се намеси и в най-хуманната професия, накъде отиваме? Нашият герой има и женски образ – Буля Ганювица или лейди Гана. Може да я видите и в политиката, и да готви по телевизията, и да печели конкурс на „Плейбой”. На външен вид е красавица, гърдите й се измерват с кубици силикон, а дрехите й са от модни марки… Но под луксозната опаковка е пак онзи „Ганю”, описан ни от Алеко преди повече от век. И ние, българските сатирици след Алеко, сякаш не можем да намерим друг сатиричен образ, а само продължаваме да дописваме чертите на Стария герой – кой, колкото може и колкото му позволяват творческите сили. Колко са живи, дейни и жизнени днес внуците на Ганю, внучките му, внучетата… накъде и да се обърнеш, ще ги срещнеш. Ганювци безброй, но нямаме Алековци…

– Как си обяснявате, че 30 години след началото на прехода, в учебниците по история се опитаха да вкарат комунизма като нещо положително?

– Обяснението не е трудно: изпуснахме момента да дадем категорична оценка на този престъпен, античовешки режим. Веднага след промените излязоха достатъчно свидетелства за зверствата – убийства, лагери, опустошени съдби на цели поколения, бяха живи и свидетелите. В другите бивши соцстрани отвориха досиетата, проведоха лустрация, осъдиха морално престъпните режими и забраниха със закон на бивши агенти от службите да заемат държавни длъжности. А у нас, пак по български, замазахме, заметохме всичко под килима… Затова сега децата и внуците на бившите политбюровци са на важни служби, в правителството, в парламента и в медиите има агенти на ДС, а пък учебниците ги пишат потомците на бившите цекисти… Те са и преподаватели в най-престижния ни университет, Софийския. Там, в обществените науки, има такива социзкопаеми като мислене, че много правилно българските младежи отиват да учат в чужбина, вместо тук да им пълнят главите с пропагандни клишета от миналото. Моята дъщеря също е студентка навън – сама, без моя намеса, се ориентира.

– По какво имат носталгия хората, които и днес милеят за Тодор Живков?

– Носталгията при по-старите е обяснима – те идеализират младостта си, когато са били здрави, красиви и може би влюбени. И са склонни да забравят унижения и издевателства, компромисите и натрупаните мълчания. Но при новите поколения, ако има носталгия по социализма, то е само от глупост. Незнание, неинформираност, от леност на ума. От нежелание да се поровиш в книги, да прочетеш, да помислиш и да осмислиш, да изработиш собствено мнение, а не да повтаряш папагалски чуто от баби и дядовци, или опорните точки на партийни тролове във фейсбуците. Медиите, и те припяват в носталгичния тон – в един ежедневник, уж за новините, каквито са, постоянно се явяват сълзливи дописки за Живковото време, за правешкия вожд и за неговото най-близко обкръжение. Напоследък четох някакъв опус за Георги Джагаров, колко бил принципен, как дори възразявал на самия Живков. Бил зам.-председател на Държавния съвет, но високият пост го измъчвал и той от мъка пиел по цели нощи, защото бил поет и бохем, не можел да понася президиуми – свободен се чувствал в кръчмите. Що за глупости? Наистина някои журналисти взимат читателите си за безпаметни глупаци, все едно не помним какви бяха и Джагаров, и Левчев, как се слагаха и превиваха гръбнак пред Правешкия си патрон. Манипулаторите разчитат на късата памет на хората. И наистина някои българи са с къса памет, стана така, че матраците вече ги правят с мемори пяна, а хората нямат мемори.

Една от задачите, които си поставям като писател, е да разказвам честно за живота на моето поколение, днес 60-годишните. С надеждата, че по-младите ще прочетат, ще научат нещо, а пък хуморът ще ги имунизира срещу носталгията. Имам няколко такива книги – с фейлетони и разкази, пък и пътеписи от социалистическото време – разказвам за абсурдите в бившия СССР, в Северна Корея, в социалистически Китай. Имам и една книга за соцказармата – „Когато бях армейски генерал”. Там описвам военните безумия по мое време, защото днес и за казармата се говори с носталгия – колко добре било, че момчетата ходели войници – това ги правило мъже. Не носенето на автомат и маршировката ще те направи мъж, мъж си, когато можеш да мислиш със своята си глава, поемаш отговорност и сам се оправяш в живота, честно и почтено, без да чакаш нещо наготово. За мен точно хуморът е най-добрият начин да се разказва миналото. Хумористът има предимство пред сухия историк, уж на майтап, той може да нарисува по вярна картина. И по-въздействаща, по-запомняща се. Давам пример с „Швейк” – има ли по-категорична книга, подиграваща безумието и абсурда на военщината? Без да се сравнявам с Хашек, се опитах да опиша идиотщините от соцказармата като свидетелство за времето.

– Защо, въпреки диктатурата, с която се управлява в Русия, все още има толкова агресивна русофилия в България?

– Обичам руската класическа литература, чета съвременни руски автори в оригинал, гледам руското кино и слушам техни рок-групи, но не съм русофил. А пък съвсем друго е да си путинофил. Значи си за диктатура, за насилие, за един олигархичен модел, който няма нищо общо с демокрацията. У нас путинофилите са агресивни и настъпателни – в техните си сайтове и по форумите. Те не само славят кагебиста Путин, те са и сталинисти. Сигурен съм, че си мечтаят за нов ГУЛАГ, за огради от бодлива тел, където да затварят различно мислещи. И изобщо мислещите хора. Такъв тип „русофили” има най-вече в БСП – вижте на митингите и съборите им на Бузлуджа, че носят фланелки с образа на Сталин и Ленин, потници с калашници и надписи СССР, веят руски байраци. Но те не са само сред позитанците, имаме и българска патриотична партия, която е проруска, пропутинска – пълен оксиморон. И тоя оксиморон е част от правителството – или почти. Ето това е българската политика, която не е категорична и последователна – хем сме в Евросъюза, хем сред управляващите има уж патриоти, верни на Русия…

– В „Стършел” осмивате с карикатури политиците. Как бихте описал с думи една карикатура за проекта на Слави Трифонов?

– Ако рисувах карикатури, бих нарисувал една редица политици-популисти от миналото – Жорж Ганчев, Симеон Сакскобургготски, Николай Бареков и т.н., а срещу тях върви Слави Трифонов. Те му казват в балонче изтъркания лаф: ”Ти, където отиваш, ние оттам се връщаме!” Аз съм критик на явлението „Ку-ку” от самата му поява. Писал съм неведнъж срещу чалгата на кукувци и трифоновци. Срещу простотията, която тръгна заедно с тях на екрана, срещу чалгата в музиката, и в хумора. Разбира се, моето мнение не може да наклони везните, то не е важно, масата ги харесваше, чалгата на Трифонов пълни стадион. Но това не значи, че Чалгаря прави нещо стойностно – той прави чиста халтура. Същата халтура, като в телевизията, ще прави и в политиката… Политическата му чалга вече започна, след като обяви не идеология, не програма, а повтаря популистките точки от своя референдум. Между другото, след като стана неговото и политическите партии ще се субсидират с по 1 лев на глас, как ще се финансира партията на Трифонов? Нека първо да отговорят на този въпрос.

– На какво се дължи тази световна вълна в политиката да влизат шоумени и комици?

– На ниската култура на населението. Това е световно явление, наблюдава се не само у нас, но и в други страни, даже в стари, утвърдени демокрации. Може би изборът на Тръмп е най-яркият пример.

– Наближават кметските избори. Важен ли е въпросът с паметника на „Съветската армия“ и защо толкова години градоначалниците избягват развръзката със съветския монумент в центъра на София?

– Защото ни липсва истински лидер, политик-реформатор като Стамболов. Има решение на столичните общинари от началото на века за премахване /преместване/ на паметника, но няма истински политически мъж, който да изпълни това решение – да поеме върху себе си цялата отговорност, хулите и стрелите, които ще го обсипят, да заложи, ако трябва и живота си като Стамболов. Ето затова паметника ще стърчи непокътнат. И ще се охранява като секретен обект, ако някое хлапе драсне графит, ще го арестуват. Но има място за оптимизъм – метрото. Точно под паметника на войника с автомата метрото прави завой и специалисти казват,че вибрациите разклащат грамадата. Може би след някоя година, пет или десет, войникът сам ще падне – тогава ще благодарим на метрото, то ще се окаже по-мъжествено от българските политици…

– Румен Радев се държи като опозиция и се меси в работата на парламента с постоянно налагане на вето. Успя ли да се наложи като президент на всички българи?

– С тия постоянни критики срещу правителството при всяко изказване, с налагането на „вето” на всеки закон – понякога логично, в повечето случаи като обикновена „контра”, президентът сам показва, че не е „равноотдалечен” от партиите. Много си е приближен до една партия и не крие коя е. И му личи, че преди да стане избор на българите, е изборът на генерал Решетников.

Не съм го избирал, но се примирявам – ще си го търпим. С друго не се примирявам – много му личи, че е военен. Според мен, от военен не става политик или държавник – хората под пагон могат само две неща: да изпълняват или да дават заповеди. Последният генерал, голям държавник може би е генерал дьо Гол. След него не си спомням друг. И генерал Радев няма да запише името си сред големите политици на България. През 1968 студентите в Париж, сред другите си лозунги, са вдигали и такъв: „Искаме да ни управляват хора с въображение!”. А при Радев липсата на въображение е очевидна. Както и на чувство за хумор, бих добавил като хуморист, в заключение.

Източник: Faktor.bg

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme