Как да си купиш приемането в ЕС, за да консервираш постсоциалистическата „завладяна държава”

Том Галахър

Максим Саморуков, Карнеги център

Най-абсурдните събития от международната политика стават логични и рационални, ако ги погледнем не от висотата на учебниците по история, а се спуснем на нивото на конкретните хора и техните конкретни решения.

В дълбините им винаги ще се намери Х, който е заработил милиони, Y, който е получил повишение и Z, който просто не е искал да се въвлича и да се излага.
Именно това изследва Том Галахър в книгата си “Румъния и ЕС: Как слабият разгроми силния”. Авторът се опитва да разложи механизма на източното разширение на ЕС на малките стъпки на отделни хора, за да стане ясно как така старият Евросъюз, тогава все още еднороден, богат и благополучен се е съгласил да приеме Румъния — бедна и дълбоко корумпирана страна с 20 милиона население, едва опомняща се от безумствата на диктатурата на Чушеску. В изследването на Том Галахър сякаш се отразява до голяма степен и Преходът на България, която има сродна политическа и социална среда със съседката си Румъния.

Баронесата и децата

В средата на 90-те години ЕС няма дори и далечни планове за разширяване, особено с Румъния. Там, след разстрела на Чаушеску новите демократични политици се борят помежду си, използвайки за погромите банди миньори. Но през 1999 година започва Косовската криза и Румъния оказва на НАТО неоценима помощ по време на бомбардировките на Югославия. След това страната трябвало първо-да бъде поощрена по някакъв начин, и второ – да бъде стабилизирана, дори и само заради това да не се повторят югославските събития, но този път с румънските унгарци.

В крайна сметка в Брюксел решават, че най-добрият начин да бъдат постигнати и двете цели е да започнат с Румъния преговори за членство в ЕС. Разчетът е бил че за 10 години плътен брюкселски натиск Румъния ще бъде успешно реформирана. А ако не стане, няма страшно: копенхагенските критерии, на които трябва да отговаря страната-кандидат за членство са толкова общо формулирани, че при желание краят на преговорите би могъл да бъде отлаган с десетилетия.

Но разчетът се оказал неточен

Ръководството на ЕС не взело предвид, че през годините на преговорите, членството на Румъния в ЕС ще бъде оплетено от такова количество частни интереси, че на финала вече няма да има кой да се замисли за общите загуби и да каже “не” или поне “дайте да изчакаме”.

Значителна част от книгата на Галахър е посветена на подробното описание именно на тези частни интереси на отделни представители на европейския и румънския елит, които далеч не винаги се свеждат до примитивна корупция. Мащабният международен процес, стартирал веднъж, създава значително по-сложни и разнообразни мотивации.

Да вземем, например, баронеса Ема Никълсън, тогава депутат в Европарлмента от Великобритания. От 1999-та до 2004 година (тоест 5 от общо 8-те години преговори) тя е специален докладчик за Румъния: на всеки шест месеца представя доклад как се развива внедряването на европейските процедури и стандарти в страната-кандидат за членство.

Преди това си назначение баронесата никога в живота си не се е занимавала нито с Източна Европа като цяло, нито още по-малко с Румъния. Цялата и политическа кариера, още от 70-те години, е изградена върху защитата на правата на децата — във Великобритания, в Пакистан, в Иракски Кюрдистан. Затова на преговорите за членство на Румъния в ЕС тя се интересува преди всичко от един въпрос — как е устроен процесът на осиновяване, особено международното.

Румънският елит, формиран при управлението на Чаушеску, прекрасно разбира колко е важно правилно да бъдат оценени личните приоритети на “ревизора”. Затова правителството на Румъния бързо признава, че тяхната система за международно осиновяване е силно корумпирана и нерядко прилича на търговия с деца. Властите въвеждат мораториум върху международните осиновявания, въвеждат европейските препоръки и под наблюдението на баронесата въвеждат в системата относителен ред.

Ема Никълсън днес е депутат от британската Камара на лордовете, а работата с Румъния е едно от главните постижения в СВ-то и за защита на правата на децата. Но проблемът е в това, че през 1999–2004 година тя е специален докладчик на ЕС не за румънската система на осиновяване, а за Румъния като цяло: съд, медии, избирателна система, металургия и селско стопанство. Но баронесата предпочита да се съсредоточи върху това, което разбира и което ще бъде полезно за нейната кариера. Румънските власти и помагат да преуспее в областта, в която и е нужно, а по-късно за това трябва да се плати с позитивна оценка на успехите на Румъния в евроинтеграцията като цяло.

Радостите на приватизацията

Разбира се, само с позитивни доклади от брюкселски чиновници не може да се стигне далече, но румънският елит съумял да намери подход и към националните правителства.

Да припомним, че една от най-богатите страни в ЕС – Швеция доста скептично се отнасяла към перспективата да се окаже в едно пространство с 20-милионната Румъния, в която БВП на глава от населението бил пет пъти по-нисък от средния в ЕС, а за шведския да не говорим.

През 2002 година премиерът на Румъния Адриан Нъстасе посещава Стокхолм, където се договаря, че Румъния ще изплати стария си дълг към Швеция в размер на 120 милиона долара.

Още 20 милиона трябвало да получат шведските компании, работещи в румънската енергетика. В резултат на тези действия правителството на Швеция “осъзнало”, че Евросъюзът няма да бъде пълен без Румъния и сменило възраженията си с одобрение.

По подобен начин германският канцлер Герхард Шрьодер “забелязал забележителните успехи на Румъния в евроинтеграцията”, когато през 2004 година подписва в Букурещ договор за 650 млн. евро — консорциум от германски компании получили правото да модернизират румънските електростанции.

Подкрепата на Великобритания била получена след като през 2001 година премиерът Тони Блеър съгласува с румънското правителство приватизцията на металургичния комбинат в Галац. Най-големият комбинат в Юго-Източна Европ с почти 30 хиляди работници става собственост на важния спонсор на Лейбъристката партия Лакшми Митал.

Акцент върху икономическите, а не върху политико-правните реформи поставяли и двете страни. Икономиката много по-лесно се отчита.

Какво е това независим съд или независими медии? На хартия те отдавна са независими, и ако искаш – иди се оправяй в усуканите неформални връзки в румънския елит.

Приватизацията е друга работа: правителството съставя списък с останалите от времената на социализма държавни активи и ги разпродава на Запад, за да бъде официално призната за страна с “пазарна икономика”.

Румънските икономически ръководители охотно се прехвърлиха от ръководството на държавните предприятия в съвета на директорите и представителствата на западните компании. А западните компании получаваха не само нови активи, но и помощ от Евросъюза, който полагаше усилия да издигне румънската икономика на нивото на европейските стандарти.

Металургичният комбинат в Галац и до сега принадлежи на Лакшми Митал, само че в него сега работят не 30, а 5 хиляди души. Съкращаването на щата преминава почти безболезнено: програмите на ЕС за страните-кандидатки отделят щедри средства за преквалификация и преструктуриране на социалнозначимите предприятия, а уволнените можели да се “възползват” от новите свободи и да заминат на работа в Италия или Испания, където да получават няколко пъти по-високи заплати.

Ако погледнем цифрите на европейските субсидии, то от 1990 до 2005 година Румъния е получила 6.5 млрд евро.

Що се отнася до трудовата миграция, то към момента на приемането на страната в ЕС на 1 януари 2007 година над 10% от икономически активното население на Румъния вече работи в Западна Европа.

Усвояване на правилата

Започвайки преговори с Румъния, ЕС много слабо си представя какво представлява посттоталитарният елит, колко е ловък и циничен, колко бързо ще усвои западните правила, ще се научи да ги заобикаля и извърта в своя полза.

Румънските власти прекрасно разбират, че западноевропейските парламентаристи, които ще ратифицират разнообразните споразумения с тяхната страна, изобщо не се вълнуват как всъщност стоят нещата в Румъния. За тях е било важно да демонстрират пред собствените си избиратели, че не са позволили Румъния да пренесе в ЕС някакви проблеми и конфликти.

Затова румънските власти, готвейки се за влизане в ЕС, се придържали преди всичко към стереотипите на западната публика.

Балкани, етнически конфликти, война — жителите на Дания и Холандия се опасявали, че всичко това може да попадне вътре в Евросъюза. Затова една от първите стъпки на правителството на Румъния след началото на преговорите е да включи партията на унгарското малцинство в управляващата коалиция.

Всъщност чиновническо-олигархичната върхушка на трансилванските унгарци била кооптирана в общонационалния румънски елит, но в отчетите това изглеждало като залог за етническия мир и справедливо представителство на малцинствата във властта.

Или сигурността на границите — това е, което на първо място вълнува редовия западноевропеец. Затова румънското правителство не пожалило бюджетни пари, за да закупи най-новото и съвършено гранично оборудване, което не се ползва навсякъде дори в Западна Европа. Нека избирателите на Запад да знаят, че външните граници на ЕС след влизането на Румъния ще бъдат по-добре защитени, отколкото преди.

А слабата съдебна система на Румъния интересува западната общественост много по-малко.

Затова в Евросъюза не преживяват кой знае колко, когато през 2004 година анонимна анкета показва, че 81% от румънците не смятат съда за независим, а 77 % признават, че работят под политически натиск.

Пребиват се журналисти? Изкупуват се цели тиражи на вестниците в провинцията? Телевизиите говорят само това, което устройва техните собственици-олигарси? На изборите се манипулират гласовете и се ползват административни лостове? Доходите от автомобилния бизнес на премиера са пораснали 30 пъти през първите му две години във властта?

Да правят каквото искат, и къде въобще е тази Румъния?

Тук говорим за поръчки, кариери, геополитическа целесъобразност и почетно място в историята на брюкселските чиновници, които успешно са завършили поредното разширяване на ЕС, донасяйки стабилност и процъфтяване в Източна Европа.

Както навремето отговорил Чърчил на един британски агент, който се усъмнил в искреността на демократичните лозунги на Тито: “Вие, какво, да не се каните да живеете след войната в Югославия?”

В последните година на преговорите инерцията на новото разширяване на ЕС става толкова мощна, че румънският елит може да си позволи най-безпардонно поведение.

В началото на 2006 година, последната преди влизането в ЕС правителството създава няколко хиляди нови работни места с “повишен комфорт” — за тези, които ще отговарят за взаимодействието с европейските структурни фондове, тоест ще разпределят субсидиите от бюджета на ЕС.

А месец и половина преди влизането в ЕС, през ноември 2006 година, румънският парламент гласува правило, според което бившите депутати имат приоритетното право да заемат тези позиции, защото “имали натрупан особено ценен опит”.

Румънският парламент вдига и прага за злоупотреба в особено големи размери от 60 000 евро до 9 млн; въвежда наказание затвор за тези, които дават недостоверни сведения за корупция, наказание за публикуването на записи, направени без разрешение, за обнародване на “непроверена” информация, дискредитираща Румъния на международната арена.

Но Евросъюзът не реагира: вече всичко било решено и никой не възнамерявал в последния момент да преразглежда решение, за което са работили толкова чиновници и лобисти.

Консервирайки привилегиите

Най-печалният извод е, че интеграцията в ЕС не само не успява да изтръгне Румъния от нейното състояние на постсоциалистическа “завладяна държава” — напротив, тя “консервира” това състояние.

Разбира се, не целенасочено, а просто защото в Евросъюза никой не се занимава с това да отчете спецификата на постсоциалистическите страни и да изработи някакви специални процедури.

Едно от главните направления на европейските субсидии в Румъния преди членството и в ЕС е селското стопанство. Това изглежда логично — към началото на преговорите в него е заето над 40% от икономически активното население. Латифундиите на бившите председатели на социалистическите стопанство съседствали с дребните, полунатурални стопанства на румънските селяни. Не е трудно да се сетим кой се е добрал до по-голямата част от европейските субсидии, а трябвало да се попълват заявки, да се изготвят бизнес-планове и дори да се участва в съфинансирането.

Но базовият принцип на ЕС е децентрализацията. Голяма част от субсидиите трябва да се разпределят на регионално ниво, където, на теория, властите са в по-голяма степен “подотчетни” на избирателите.

Но Румъния не е Холандия и там тази теория не работи. Напротив, там блатото на корумпираните регионални елити е толкова безкрайно, че никакви кадри не биха могли да го пресушат.

В резултат на всичко това милиарди евро субсидии изтичат към роднини и познати на постсоциалистическата управляваща класа, в техните собствени или приятелски бизнеси, консервирайки техните привилегии и положение във властта.

Бившите червени директори, ченгета и секретари на партията забогатяха с европейските пари, превръщайки се в регионални барони с феодално събрание под привидността на парламент.

Източник и превод Faktor.bg

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme