„Фашисткото” село Равногор открива паметник на 31-а жертви на шумкарите, сред тях е и изкормената в шестия месец София

В памет на жертвите на партизанския терор

Димитър Иванов

През пролетта на размирната 1944 година родопското село Равногор става свидетел на една потресаваща история, за която няма и дума да откриете в партизанските мемоари, които повече от 75 години облъчват с фалшиви и героични истории българите. След партизанските издевателства в Буковик, Пачиново и Тикленицета, войската задържа и довежда на мегдана в Равногор двама шумкари. Вестта се разнася бързо, а равногорските жени, които са пропищяли от зверствата им излизат на площада и с дървета и колове започват да бият с настървение заловените разбойници. Пребиват ги до смърт и даже войниците не могат да спрат саморазправата. Картината е страшна, но зад тая мъст прозира натрупаният с месеци гняв и искането за справедливост. В селото няма непочернена къща от партизаните, разбойническите им акции са почти ежедневие, а районът е пропищял от мародерствата на отряда „Антон Иванов”. Този спомен, записан от изследователя проф. Тодор Балкански, е знакова антитезата на комунистическия

мит и пропаганда за всенародната любов

и признателност към народните синове – партизаните.

Утре, 29 юни в Равногор ще бъде истински празник. Петровден се тачи от години като ден на селото, но този път ще бъде по-специален – предстои откриването на паметник, в памет на 31 равногорци, избити от партизаните. Няма друго село в страната дало толкова голям кървав данък на шумкарския терор. Инициатори на монумента са Атанас Узунов, председател на Съюза на репресираните в Пловдив, евродепутатът Андрей Ковачев, народният представител Спас Гърневски, анализаторът Георги Харизанов (коренът му е от Равногор- б.р.), Петър Казаков, получили подкрепа и съдействие от кмета на село Равногор Нейчо Коларев. Всъщност през 2000 година родолюбци поставят паметна плоча на избитите от комунистите, но е потрошена от гузни техни наследници.

Неслучайно в близкото партизанско градче Брацигово

и до днес се говори за равногорци като за мръсни фашисти,

а непосредствено след 9-и септември 1944 година един от главорезите на отряда „Антон Иванов” – партизанинът Георги Серкеджиев, настоява селото да бъде запалено и заличено. Вероятно терористът е вярвал, че така ще заличи и злодействата си.

В книгата си “Партизанският терор и Вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище” проф. Балкански документира чрез спомените на очевидци убийствата на всичките 31 равногорци.

След разгрома на отряда „Антон Иванов” в началото на март 1944 г. оцелелите около 15 шумкари подлагат на масов терор хората в пазарджишко. Къшлите на равногорци попадат по пътя на разбития отряд. Озверените и прегладнели партизани грабят всичко, нападат пастирските колиби, взимат храната и оскъдните им дрехи, събуват и цървулите от краката им, за да се обуят те, измъчват ги, гаврят се с жените им, използват селяните като през турско – да ги пренасят на гръб през водите на Тунджа, а накрая всичко завършва с убийства.

Две от историите са изключително покъртителни и зловещи. При един от бандитските грабежи нахлуват в къшлата на Шикови. Вътре са двамата братя Васил и Димитър със синовете си Атанас и Стефан, на 15 и 16-години. С насочено оръжие командирът заповядва да съблекат дрехите си и да им ги предадат. Изплашените стопани изпълняват заповедта. След като вземат дрехите и оскъдната им храна, командирът кимва на един от партизаните:
– Трепи ги!
– Защо да ги убиваме, бе, Пашка (това е прякорът на Георги Серкеджиев – б.р.), всичко им взехме?! – възразява шумкарят.

Тогава Пашката (родом от с. Храбрино, Пловдивско), без да каже нито дума стреля по мъжете. Жената партизанка (Нанка Серкеджиева) му помага усърдно в убийствата. После решават да се отърват и от момчетата – Стефан и Атанас, които стават свидетели на разстрела на бащите им. Пашката издава нова заповед – да бъдат разстреляни, но Нанка настоява

да бъдат заклани с хладно оръжие

Димитър вижда с очите си цялата кървава драма, но успява да избяга през отворената врата. Стрелят по него, но не го улучват. Той се добира до Равногор и съобщава какво става по къшлите.

В Равногор и до днес се пази от роднини палтенцето, с което е бил облечен Стефчо. По него още личат кървавите петна и разрезите с ножа. Били са почти деца, невинни, но и това не ги е спасило от злодеите, изпълняващи заповеди на Москва и болшевиките. За разлика от ястребинчетата и Митко Палаузов, те не стават герои, а имената им потъват десетилетия наред в забрава. Забранено е било дори да се споменава за това злодейство, защото то опровергава и разбива мита за добрите партизани народни синове, защитници на правдата и свободата, както се пееше в онази песничка, която караха децата да учат от малки:

Шумете, дебри и балкани,
шумете, волни лесове!
Ний идем бодри партизани,
народни верни синове!

Още по-потресаваща обаче е историята с Тодор и София Томови.

От Буквик шумкарите се отправят към местността Форцово. Стигат до къшлата на Петър Казаков, също от Равногор. Обират и него, заколват кравата му, обръщат кошерите в снега, преяждат с мед, някои умират. Останалите прибират питите с меда в раниците си и отново потеглят, като вземат със себе си и Петър Казаков. Пътьом арестуват и Крум Маргаров, равногорец. Продължават към къшлите на местността Лявовето (Тикленицата). На пътя им се изпречва колибата на Тодор и София Томови. Жената е бременна в шестия месец. Зимата тук е по-мека и те прекарват там с овцете си. Бандитите вземат и техните дрехи, навуща, храната и подкарват Тодор за водач. София се разплакала и започнала да моли партизаните да оставят мъжа й. Това вбесило Пашката – Георги Серкеджиев, и заедно с други шумкари започват да се гаврят с бременната. Главорезът Пашката казва:

„Ти няма да родиш!”

Почва да мушка Софка с нож, пробождат я 33 пъти, а после злодеят разпаря корема й и изважда кървавия плод от майчината утроба. Садистичните издевателства не свършват до тук – Пашката казва, че щом няма да роди, няма и да кърми и й отрязва гърдите. Всичко се разиграва пред очите на мъжа и, който после е отвлечен и затрит в гората.

Тези истории ги разказваше едно турче – Резата, то е отвлечено от партизаните, за да ги пренася през Въча и да им показва пътеките. След гаврата със София решават да се отърват от Резата. Притискат врата му между габъров чатал, халосват го с брадва по главата, той не помръднал – решили, че е умрял. На другия ден го намират хората от селото, освобождават го от чатала, но след тези гаври Резата се смахва, но живя дълги години, разказва пред Faktor.bg 80-годишният Атанас Узунов, който днес е председател на репресираните в Пловдив. Той е от Равногор, а баща му също е затрит от партизаните. Бай Атанас си спомня когато докарали в селото труповете на убитите му съселяни. Били полуголи и окървавени.

“Изложиха ги върху снега зад старото читалище на Равногор, където по-късно беше фурната. Там беше и трупът на бременната София. Страшна гледка, бях на пет години, но споменът ми е жив и ясен и до днес. Ходех с по-големия ми брат да гледам. След два дни разрешиха на семействата да погребат близките си. Сега вероятно и най-непредубеденият ще разбере, защо малко по-късно жените от Равногор претрепаха с колове двама задържани партизани. Много мъка, омраза и мъст се беше насъбрала в равногорци.

Как да обичат партизаните, как да ги приемат за свои,

нямаше неразплакана и неокървавена къща в селото. Зверове бяха”, казва Узунов.

За кървавите погроми на партизаните се мълчи 45 години. Пръв партизанският поет Давид Овадия с книгата си „Дед или разгромът” през 1990 г. отваря врата към част от истината. Представя свидетелства на партизани, които признават как са мародерствали в колибите на равногорци, как хората като ги видели бягали и се страхували от тях. Имало и въоръжени равногорци, които стреляли срещу партизаните, за да защитят семействата си. Манипулативно обаче Овадия (името му също е замесено в кървави вендети в Пловдивско в първите дни след 9-и септември – б.р.) и свидетелите шумкари се опитват да изкарат действията на равногорци като съпротива, но реално става дума за самоотбрана и защита на лично имущество и чест от разбойниците, обявили се извън закона в полза на чужда държава.

nanka_serkedjieva_resized

Зловещата партизанка Нанка Серкеджиева

По ирония на съдбата Георги и Нанка Серкеджиеви не получават приживе възмездие за злодействата си. През всичките „славни” години на социализма живеят като богоизбрани от новата каста на червената аристокрация. И двамата са с чин “генерали” на служба в МВР и МНО. В началото на прехода името на Нанка Серкеджиева беше замесено в неправомерното унищожаване на хиляди досиета и архивни документи на ДС. През 1992 година Военната колегия при Върховния касационен съд я подвежда под отговорност за унищожаване на досиета заедно с генерал Атанас Семерджиев. През 2002 година е призната за виновна от Върховния касационен съд за злоупотреба с власт и служебно положение и е осъдена на 2 години затвор. Тя обжалва присъдата си и през август 2003 година ВКС връща делото за доразглеждане, като то не е внесено повече в прокуратурата. Нанка Серкеджиева умира на 4 декември 2012 година без да се покае и поиска прошка за партизанските зверства.

Никой в Равногор днес не иска мъст, а единствено памет за невинните жертви и да се помни от историята, че партизаните не бяха народни синове, а разбойници и садисти, които налагаха с кръв и терор една чужда идеология.

Източник: Faktor.bg

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme