Сагата с 36-то СУ или как българите трябваше да „загрухтят“ като съветски человеци

Ген. Иван КолевГен. Иван Колев

След съветската окупация на България и насилствено наложения комунистически режим имената на стотици български селища, улици, училища и пр. бяха заменени с пропагандни имена на личности, категории и събития, свързани със Съветския съюз. Това бе извършено по командно–административен ред и целта бе прозрачна – да се подмени паметта на българската нация, да забравят българите своята истинска история и своите национални герои и събития, да се наложи удобна на тоталитарната власт
фалшифицирана просъветска история.

Преименуването по съветски модел доведе до срамни куриози. Например, Варна бе прекръстена на Сталин, а варненският владика известно време носи титлата „Сталинско-преславски митрополит“.

Българските училища не бяха пощадени и едно софийско училище, носещо името на българския национален герой генерал Колев, бе преименувано на любимия на Сталин съветски писател Максим Горки.

Десетилетната пропаганда за жалост даде своите резултати 

Името и подвигът на генерал Колев, разбил руските нашественици в България през Първата световна война, бяха неизвестни за три поколения българи, които обаче послушно повтаряха сталиновото определение за Горки, че бил „инженер на човешките души“.

Всъщност, социалното инженерство, което Сталин успешно провежда десетилетия наред, е едно от най-големите му престъпления.

Както самият Горки казва: „Ако непрекъснато убеждаваш човек, че е свиня, той наистина ще загрухти“.

И така след десетилетна пропаганда българите трябваше да престанат да бъдат българи и да „загрухтят“ като съветски человеци.

gorki_stalin.jpg

Горки е любимият дишеприказчик на диктатора Сталин

Но не се гаси туй, що не гасне и макар и бавно, обществото се отърсва от пропагандите лъжи, а истината възкръсва.

Кой е генерал Иван Колев и какви са заслугите му към България?

На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне коварно заграбената през 1913 година Добруджа с изстрадалото под румънски гнет българско население.
Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия.

Не стига това, но на румънска страна срещу България воюва и „освободителката“ Русия, включени са и сръбски части.

Защо Русия помага на Румъния в нейната пладнешка кражба на заселената само с българи Южна Добруджа? От „братски чувства“ ли? Не, разбира се! Русия неотклонно се стреми към завладяването на Проливите.
Руският генерал Зайончковски не случайно не откликва на молбите на румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е, докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна, Бургас и Цариград.
Докато румънците, както пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои въпросът за Русия:
„А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина Велика – завладяването ключа на Близкия Изток и на моретата на Изток – Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61 дивизия, номер 608: „Ние стъпваме на края  на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.“ (Вж „Добришката епопея“, стр. 154)

За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още по време на Съединението и последвалите го събития с отвличането и детронацията на княз Александър Батенберг. Сега обаче, когато не са минали и 40 години след Освобождението на България, истинските цели на имперската политика на Русия стават известни и на целия български народ. И дори русофил като Иван Вазов разгневено възкликва в стихотворението си „На руските воини“:

„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?“

Руските завоевателни планове обаче са попиляни не от друг, а от ген. Колев и неговата конница:

„Не конница – морски/ вълни побеснели…“ пише за нея възторжено народният поет Иван Вазов.

Разказът „Българка”, един от военните разкази на Йовков, който пресъздава битката за Добрич и самоотвержената помощ на местното население е публикуван за първи път във в. „Военни известия” от 19 октомври 1916 г.

„Сражението ставаше близо до града. Разнесе се слух, че неприятелските войски са много и силно напират. Тогава и стари, и млади, и жени, и деца, всички се втурнаха да помагат, кой с каквото може. Изпразваха се здания за болници, нареждаха се легла, събираха се цели купища долни дрехи. Луксозни файтони сновяха непрекъснато по шосето и пренасяха ранени, кервани с каруци отнасяха сандъци с гранати и патрони. Вода носеха със саки, но те не успяваха да насмогват. Към пладне слънцето припече и стана горещо. Полето около позициите беше безводно и сухо, като пустиня. А с какво можеха да се сравнят няколко глътки вода, които ще разквасят засъхналите устни на тия, които изнемогваха от умора и жега! Упорито и тайнствено се мълвеше още, че от непрекъснатата стрелба топовете и картечниците тъй се нагорещили, че ако не се охладят… И ония, които се връщаха, още отдалеч викаха: „Вода! Вода носете по-скоро!“

Зазвънтяха бакъри по кладенци и чешми. И ето, многобройна тълпа, като голяма и странна процесия, се заточи от града към полето: едноконни саки, каруци с всевъзможни каци, жени с кобилици, деца със стомни в ръце. Всички тия хора бързаха, подканяха се един други и върху всяко лице стоеше тревога и най-нежна грижа.“

За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасена от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва в спомените си полковник Георги Малчев:

„В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: „За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно Тук поне геройски ще се мре.“
Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече… Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.
При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението… Помислих, че е това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.

Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:
„Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.“

gen_ivan_kolev.jpg

  Ген. Колев с любимия си кон
Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо „ура“ съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио.
Тази сцена се разигра на 7 септември.“ (Вж Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев, добруджанският герой, сборник. Изд. Анико, София, 2008 г., стр.318-319).

Връщайки се отново към военните разкази на Йордан Йовков, нарочно пренебрегвани в годините на комунистическия режим, не може да не споменем описанието на битката, която води славната конница на генерал Колев при Мустафа ачи:

„Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася: „Господин генерал, на триста крачки са до батареята!“ Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо. И генералът отсечено и твърдо заповядва: „Дивизията в атака!“
Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!
Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.
Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.“

„Че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика…“

В книгата си „Добришката епопея“ генерал Кантарджиев пише:

„Русите са били напълно уверени, че ще осъществят заветната си историческа мечта като са били разчитали не само на численото надмощие на бойните си сили над нашето такова, но още и, главно, на легендата, че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика!“

Криви им излизат сметките на „братушките“ 

обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

Победите на генерал Колев имат обаче жестока цена. Отказал да спи в предвидените за офицерите по-добри условия, той споделя несгодите на своите войници и спи на полето с тях, а често и не спи с дни.  Стресът, влагата, студът разклащат желязното му здраве и на 29 юли 2017 година той умира от туберколоза във Виена.
Стогодишнината от смъртта му почти не бе отбелязана в българските медии. И това не е чудно.

След съветската окупация на България през 1944 година за десетилетия бе наложена забрава и забрана не само на спомените и документите, изобличаващи антибългарската политика на Русия, но дори художествената литература бе старателно прочистена и цели поколения българи не знаеха нищо за славните победи на конницата на генерал Колев.

Аргументи в подкрепа на възстановяването на името „Генерал Иван Колев“ на 36-то столично училище

1. Възстановява се историческата истина и справедливостта.
Ние, потомците на воювалите за българската свобода и независимост, дължим това признание на ген. Колев – да се знае и помни подвигът му от днешните и утрешните поколения.

2. Спазва се изискването на Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) името на всяко българско училище да бъде „обществено приемливо“. Следва се и държавната политика в областта на образованието и възпитанието: ,,Патронажът е важна форма на патриотичното възпитание на учениците, на младите хора и начин за отдаване на почит към значимите личности в нашата история.“

Името на съветския писател Максим Горки не отговаря на нито едно от тези изисквания и не е обществено приемливо.

Известно е, че Максим Горки пропагандно подкрепя режима на Сталин, от който само до началото на Втората световна война пострадаха милиони хора в Съветския съюз. Милиони загубиха живота си при масовите екзекуции и разстрели, в нарочно предизвикания чудовищен Голодомор в Украйна, довел до канибализъм.

До неотдавна на сайта на самото училище пишеше, че: „До края на живота си Горки приема и поддържа с авторитета си престъпленията на сталинския режим.“

И никак не е случайно, че дори в Русия град Горки възвърна старото си историческо име Нижни Новгород, а проспект „Горки“ в Москва стана отново „Тверски проспект.“

Очевидно е, че не е обществено приемливо името на автор, подкрепял пропагандно един диктатор да бъде патрон на училище и пример за подражание на учениците, бъдещи граждани на България и Европа.

Докато възстановяването на името на училището Генерал Колев ще е не само исторически справедливо и обществено приемливо, но и ще бъде великолепен пример на подрастващите поколения за патриотизъм, самоотверженост, почтеност и смелост – качества, нужни на всеки днешен и утрешен гражданин на България и ЕС.

Генерал Колев е не само добруджански герой, не само национален, но и европейски. Той има своя безценен принос към военното дело. Неговата стратегия и тактика се изучават в много европейски военни училища дълги години след смъртта му.

Като българи ние можем да се гордеем с неговата смелост и любов към България, с непреклонната му почтеност и с трогателната му грижа към войниците.

 Източник: http://www.faktor.bg  , Даниела Горчева, Георги Чунчуков

Подобни публикации


loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme