Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.?

На 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано е подписан Санстефанският мирен договор, съгласно който в резултат от победоносната война на Русия с Турция, България е освободена от османско владичество. Освободителката предварително се е договорила с великите сили, че ще наложи окупация в освободената територия. В Чл. 7 и чл. 8 от Санстефанския договор е посочено, че България преминава под руска окупационна администрация, поверена на един руски императорски комисар за период от две години.

Известно е, че Санстефанският договор има предварителен характер, и че той е ревизиран в Берлин на 13 юли 1878 г. Чл. 22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България след изтичането на деветмесечния период. В българската социалистическа и постсоциалистическа историография този период е наричан „Временно руско управление”, докато в официалните руски архивни документи и в българските дипломатически преписки до 9 септември 1944 г. е означаван като „руска окупация на България”.

Дали ще наречем периода „временно руско управление” или „руска окупация на България” в случая е без значение, защото така или иначе терминът „окупация“ е съществена част от оценъчната характеристика на времето, за което става дума. Като начало ще споменем, че той е фиксиран изрично в чл. 8 на Санстефанския договор, а и в един друг важен документ, за който ще стане дума тук. Тъй като понятието „окупация” има силен негативен заряд, предварително се налага да уточня, че тук изобщо не подлагам на съмнение нито освободителния характер на Руско-турската война от 1877-1878 г. и героизма и заслугите на руските войни, нито пък общата съдържателна част на този период от българската история, по време на който на практика се полагат основите на съвременната българска държава под ръководството и при управлението на Русия.

Ако се обърнем към тълковния речник, ще видим, че универсалното значение на понятието „окупация“ означава „задържане на територия и контрол върху нея”. Ето защо окупационният период е неизменна част както от военните действия, така и от следвоенното регулиране на междудържавните отношения в съответния регион.

В този смисъл руската окупация на България започва още през ноември 1876 г., когато в хода на подготовката за войната главното командване на руската армия създава „Канцелария за гражданско управление на освободените отвъддунавски земи”. Тя се състои от руси и предани на Русия българи, получили образованието си в руски университети. Началник е княз Владимир Черкаски, а негови съветници са Сергей Лукиянов и Михаил Домонтович, полковник Леонид Соболев и българите Найден Геров, Марин Дринов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др.

На 3 март, в деня на подписването на Санстефанския мирен договор, княз Владимир Черкаски умира и на негово място е поставен княз Александър Дондуков-Корсаков.

В „канцеларията” се проектират формите на бъдещото централно и местно държавно управление на България. С преминаването на руските войски през Дунава тя /канцеларията – бел. ред./ влиза в активна роля и установява гражданско руско управление в освободените българските градове.

До подписването на Санстефанския мирен договор са създадени 8 губернии. За губернатори са назначени висши руски офицери, а техни заместници стават видни български общественици. Под ръководството на Канцеларията те устройват полицейските, административните, финансовите, съдебните, медицинските и образователните органи в освободените земи.

След подписването на Санстефанския договор започва постепенната замяна на руските кадри с български успоредно с изграждането на българска армия, полиция, централни и местни органи на управление, съдебни и финансови институции. След подписването на Берлинския договор Канцеларията организира свикването на Велико народно събрание, което приема Търновската конституция и избира първия български княз Александър Батенберг. Организирано е и управлението на Източна Румелия, начело с руския генерал Аркадий Столипин. Така в кратък срок Канцеларията успява да постигне главната си цел – да подготви държавните структури и да създаде условия за самостоятелно съществуване на българското княжество.

Това е накратко историята и същността на т. нар. временно руско управление, или на руската окупация на България. Каква е неговата цена?

В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя”, т. е от българите.

Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. В съответствие с тези клаузи руското императорско правителство в Санкт Петербург стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878-1879 г. и формира т. нар. окупационен дълг на България към Русия.

Според Симеон Радев, известния историк на новото българско време, княз Александър Батенберг споделял, че цар Освободител му бил обещал да опрости този дълг на младото княжество. Това обаче едва ли ще да е било истинско обещание, тъй като за него няма никакъв писмен документ. Истина е обаче и това, че докато е жив, император Александър ІІ и правителството му не правят никакви постъпки да си искат дълга от България и, както казва летописецът на нова България Симеон Радев, чакат „щото българските министри да се сетят сами”.

След смъртта на цар Освободител на 13 март 1881 г. новият император Александър ІІІ решава да си потърси дълга. На 19 ноември 1881 г. управляващият Руското дипломатическо агентство в Княжество България, наследственият дворянин Михаил Хитрово, изпраща нота до правителството без министър-председател , с която се иска изплащането на разноските от времето на руската окупация на страната. Към нотата е приложен протокол от работата на руска комисия, която била определила сумата за издръжка на петдесет хилядния руски окупационен корпус (продоволствие, заплати, разноски за болните, транспортни разходи и др.) на 21 236 500 рубли и 87 копейки. Дългът е разделен на две части – по равно между Княжество България и Източна Румелия или по 10 618 250 рубли и 43 и 1/2 копейки. Българският княз отказва да изплати разноските и оставя нотата без последствие. На 14 януари 1882 г. Хитрово изпраща втора нота, в която настоява „българското правителство да му съобщи възгледите и намеренията си по въпроса”. Кабинетът му отговаря, че сумата е голяма и ще утежни много бюджета на Княжеството, поради което въпросът ще бъде разгледан в Народното събрание.

На 16 юли 1883 г. управляващият Министерството на външните работи Кирияк Цанков и руският министър на външните работи и държавен секретар Николай Гирс подписват конвенция за българския окупационен дълг. В нея е посочено, че България дължи на Русия 10 618 250 рубли и 40 копейки за разходите й по окупацията на страната. Предвидено е дългът да се изплаща на части, в продължение на 13 години, като първата вноска е на 13 септември 1883 г., а последната – на 13 юли 1896 г. Важен момент фиксиран в конвенцията е, че Русия се отказва от изплащането на лихви по дълга.

Независимо от този жест, се налага да обобщим, че руската окупация на страната ни е струвала доста скъпо. В български пари сумата е 89 640 000 златни лева, а в сравнение с тогавашния курс на рублата спрямо златото тя е равна на 32 тона злато. Само личната заплата на руския императорски комисар в България княз Александър Додуков-Косаков е била 600 хил. зл. лв. – почти толкова, колкото е издръжката (цивилната листа) и на българския княз, определена от Народното събрание на 599 999 зл. лв.

zlato 11

На 26 септември 1883 г., само с 6 гласа против, парламентът одобрява конвенцията и упълномощава правителството „да изплати този дълг, ако намери възможно, и в по-кратък срок”. Така Русия, разширявайки своята власт в княжеството, си гарантира, че България ще бъде дългосрочен неин длъжник, плащайки в буквалния смисъл за освобождението си.

Окупационният дълг към Русия е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. На 3 август 1909 г. министърът на финансите Иван Салабашев изготвя „Изложение по окупационния дълг на България и бившата Източна Румелия към Русия”, от което става ясно как е протекло изплащането на дълга. То е запазено в архивата на Тайния кабинет на цар Фердинанд, съхранена в Централния държавен архив.

През периода 1883-1885 г. дългът е обслужван редовно. През 1886 г. изплащането му спира. Причината е в прекъсването на дипломатическите отношения между България и Русия поради неодобрението от страна на Освободителката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия под скиптъра на княз Александър І. Следващите плащания са доста нередовни и са правени през 1890 г., 1896 г., 1897 г. и 1902 г. Така през 1902 г. дългът, определен за Княжество България с Конвенцията от 1883 г., е бил погасен.

Какво става с дълга, който е трябвало да изплати бившата Източна Румелия? До Съединението от 1885 г., независимо от това че е бил одобрен от местния парламент (Областното събрание на Източна Румелия), дългът не е бил обслужван, след което той преминава към обединената вече България. Тя обаче никак не бърза с изплащането му, тъй като и Русия не настоява за издължаване.

Това неустановено положение продължава цели 11 години, до юли 1896 г., когато руският дипломатически агент в София Н. В. Чариков изпраща нота по въпроса до министър-председателя Константин Стоилов. Тя е оставена без отговор. На 30 януари 1898 г. новият руски дипломатически агент в София Г. П. Бахметиев изпраща нова нота, но и тя остава без резултат. И така чак до обявяването на българската независимост през 1908 г., когато Русия отново поставя на дневен ред въпроса за окупационния дълг на бившата Източна Румелия.

Известно е, че след поредица от дипломатически преговори, разрешението на въпроса за независимостта на страната е сведено до огромна парична компенсация за Великите сили и за Османската империя. Тъй като България не е в състояние да плати парите, Русия предлага сложна финансова схема, в която включва и изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия . Министърът на външните работи на Русия Александър Изволски изготвя конвенция за погасяването му. Българското правителство обаче не я одобрява, води преговори за намаляване на дълга и не изплаща никакви суми чак до 1912 г.

През 1912 г. Русия води дълги дипломатически преговори за създаване на Балкански антитурски съюз под егидата на император Николай ІІ, с участие и на България. В обстановката на добрите отношения между двете страни е подписана конвенция за изплащането на дълга на Източна Румелия. В нея се предвижда неизплатената сума от 10 618 250 рубли и 43 ½ копейки да се погасява на части по 250 000 рубли годишно до пълното й издължаване, като Русия се отказва от лихвите. На 24 февруари 1912 г. парламентът гласува конвенцията, а на 20 юли 1912 г. цар Фердинанд я утвърждава с указ.

Погасителният план отново не е изпълнен. През периода на Балканските войни 1912-1913 г. България продължава да не плаща поради огромните военни разходи, а в условията на Първата световна война, след 22 април 1915 г., българо-руските дипломатически отношения прекъсват и в България никой не си прави сметка да връща пари на „врага”.

По-късно България изважда невероятен късмет с този дълг. Болшевишкото правителство на Владимир Илич Ленин заявява, че няма да плаща дълговете на руския цар, но и опрощава сумите, които другите държави са му дължали. Окупационният дълг на бившата Източна Румелия към Русия е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и съветското правителство.

Интересен момент от сагата с окупационния дълг е неговата връзка с финансирането от страна на българската държава на руските бежанци в България, пристигнали тук през 1921-1923 г. след Октомврийския преврат и Гражданската война в Русия. Задължено от Обществото на народите да поеме издръжката на руските деца, болните, ранените и нетрудоспособните, правителството на Александър Стамболийски, (впоследствие и това на Александър Цанков), заплащат разходите, но решават да ги осчетоводяват за сметка на неизплатения остатък от окупационния дълг към Русия.

При вземането на решението правителството е предупредено от Дирекцията на държавните дългове, че поема определен риск, тъй като не е ясно дали царска Русия някога ще се възроди и дали евентуално ще си поиска дълговете.

В крайна сметка за издръжката на руските бежанци в периода от 1921 до края на 1951 г. България заплаща 343 797 189 лв. Тази внушителна сума е няколко пъти по-голяма от остатъка от окупационния дълг на България към Русия, равняващ се на 10 618 250 рубли и 43 ½ копейки и не се нуждае от коментар.

 За автора:

Цветана Кьосева е заместник-директор на Националния исторически музей. Тя е хоноруван доцент по музеология в Нов български университет и в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Автор е на 6 монографии, над 100 публикации в научни издания у нас и в чужбина и на повече от 150 научнопопулярни статии. Член е на Международната организация на музеите /ИКОМ/ и на Българския национален комитет на ИКОМ. Издала е на книгите „С Христос и Македония в сърцето. Страници от живота на митрополит Методий Кусев (1838 -1922)“ в съавторство с Недю Александров, „Руската емиграция в България. (България и руската емиграция през 20-те-50-те години на ХХ в.), „Царските колекции в българските музеи, архиви и библиотеки“, „Тайните на Третата българска държава“, „Първите дами на царска България“, „Любов през решетките. (Любовните писма на Георги Димитров и Любица Ивошевич). „Куриози и тайни от новата ни история“, „Мълчанието на архивите. Въпросителни от сянката на историята“.

Подобни публикации


loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Синьо © 2016 Tyxo.bg 

counter Frontier Theme